Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Нямаше никакви съобщения, затова отново набра номе­ра на Мейси. Вдигна ѝ същият мъж, със същия подозрите­лен глас, а отнякъде чу Мейси да се обажда: ”Тя ли е? Джоуи, дай ми телефона!”. След секунда гласът ѝ се разнесе в слушалката:

- Ало? Доктор Уайлд, вие ли сте?

- Аз съм - увери я Нина.

- Благодаря ви, че се обадихте. - В гласа ѝ се усещаше облекчение. - Съгласна ли сте да се срещнем?

- Помните ли мястото, за което ви споменах?

- Кафенето? Да, Джоуи знае къде се намира. Може ли да се видим още сега?

- Да, предполагам - отвърна Нина, чудейки се дали иска да се захваща с това. - Ще бъда там след… петнайсет минути.

- Чудесно! Ще ви чакам. Доктор Уайлд, много ви бла­годаря, че правите това за мен. До скоро. - И затвори.

Нина простена от досада и тръгна към кафенето. Иска­ше всичко да свършва по-бързо.

Ийст вилидж не се беше променил много за двете годи­ни, откакто го беше напуснала; някои магазини и ресторан­ти бяха сменили собствениците си и няколко сгради бяха реновирани, но „52 Пърк-ъп” изглеждаше по същия начин, както едно време. Картините по стената в дъното бяха на други местни художници, сервитьорите бяха различни, но всичко останало си беше все така бохемско, както някога.

Освен това беше и малко; за няколко секунди щеше да разбере коя е Мейси, дори да не беше скочила да я посрещне.

- Доктор Уайлд! Здравейте!

- Явно вие сте Мейси - рече Нина, приближавайки се към масата ѝ. Мейси Шариф изобщо не изглеждаше така, както беше очаквала; смяташе, че щом участва в толкова важни разкопки, като тези на Сфинкса, ще бъде поне аспи­рантка. Но изключително привлекателното младо момиче с черна коса, вързана на опашка, което седеше пред нея, беше твърде малко дори за абсолвентка, може би беше още тийнейджърка. Освен това беше облечена като за ваканция, а не като студентка - освен ултра късата дънкова пола, тя носе­ше прилепнала маркова блузка, която подчертаваше бюста ѝ. През ума на Нина мина злобната мисъл, че Бъркли сигурно я е избрал не заради академичните ѝ постижения, но тя бързо се засрами от нея. Не знаеше нищо за момичето; поне можеше да я остави да се докаже.

- Да, аз съм. Здравейте. - Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитател­ка. - Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.

- Да, преди няколко месеца. - Нина усети леко притес­нение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.

- Искате ли кафе?

- Не, благодаря. - На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да из­глежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огле­да Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.

- Здравейте - кимна му Нина. Младежът изсумтя нещо в отговор.

- Сигурна ли сте? - попита Мейси. Нина кимна утвър­дително. - Аз бих пийнала нещо. Джоуи, ще ми вземеш ли капучино? Искам да поговоря с доктор Уайлд насаме.

Джоуи отново изсумтя и стана.

- Ще седна ей там, за да държа вратата под око.

Нина погледна заинтригувано Мейси.

- Има ли нещо, което трябва да знам?

- Скоро ще ви кажа. Моля, седнете. - Нина се разположи на стола срещу нея. - Джоуи просто се грижи за мен. Той е приятел от колежа - е, приятел с екстри. - Тя се ухили, а Нина се почувства неудобно от откровеността ѝ. - И единственият човек в Ню Йорк, когото познавам. Аз съм от Маями.

- Хубаво - отвърна Нина, не особено заинтригувана. - За какво искахте да говорим?

Мейси се изпъна на стола си.

- Отдавна исках да се срещна с вас. Вие сте моята героиня!

- Наистина ли? - Нина усети лек гъдел в стомаха; от доста отдавна никой не ѝ беше правил професионален комплимент.

- Абсолютно! Заради вас избрах да специализирам ар­хеология. Не бях сигурна какво точно искам да уча, но тога­ва прочетох това и си помислих: мили боже, това е страхотно! - Тя извади от чантата си няколко леко опърпани стра­ници от списание и ги остави на масата.

Нина веднага ги разпозна - това беше статия за откри­ването на Атлантида отпреди година и половина. Една от снимките беше нейната фотография, на която тя гледаше гордо. По-младото ѝ аз беше вързало косата си на опашка, както ѝ харесваше да я носи тогава, и както сега Мейси но­сеше своята.

- Ъ-ъ-ъ, да - каза Мейси смутено и попипа косата си. - Взех назаем вашия вид, така да се каже. Мислех си, че ако работя за вас… Надявам се, че нямате нищо против.

- Не, съвсем не - отвърна Нина и усети как смутено се изчервява.

Джоуи се върна и донесе капучиното, след което се на­стани на масата до вратата.

- Разбирате ли, когато прочетох статията - продължи Мейси, - тя ме накара да осъзная, че има толкова невероят­ни неща, които трябва да бъдат открити! - Тя потупа с пръст снимката на Нина. - А когато видях, че вие сте я открили, направо… Боже! Та повечето археолози са мъже, нали, и обикновено са доста възрастни, но вие? Вие сте като една истинска Лара Крофт. Помислих си, е, щом вие можете да го направите, значи и аз мога!

Нина знаеше, че младата жена иска да ѝ направи ком­плимент, но не ѝ допадна формулировката.

- Значи… дотогава не сте знаели с какво искате да се занимавате? Не сте била сериозно заинтересована от архе­ологията?

Мейси сви рамене.

- Вълнувах се, разбира се. Най-вече от египтологията, заради баба ми и дядо ми - те са от Египет. Дядо ми е бил учител, той ме научи да чета йероглифите още като малка, което беше доста яко. Но през първата си студент­ска година го давах доста свободно. Записах се в едно се-стринство, бях мажоретка, всяка нощ купонясвах - нали се сещате как е!

- Хм - изсумтя Нина, която в университета изобщо не се беше проявявала като купонджийка.

- Накрая едва не се наложи да прекъсвам и тогава осъз­нах, че трябва да се взема в ръце. Отчасти, защото не исках да разочаровам мама и татко - нали те ми плащаха обучени­ето! Така че се захванах здраво за ученето и изкарах добри оценки. Но когато научих, че АСН копаят под Сфинкса, осъзнах, че ако успея да се включа в проекта, това ще ме сти­мулира много. Взеха ме в екипа…

- Конкуренцията сигурно е била голяма.

- Абсолютно! Но майка ми се занимава усилено с бла­готворителност към разни международни организации и има доста приятели в ООН, така че това помогна много! - Тя се усмихна.

- Сигурна съм, че е помогнало - отвърна Нина, без да се впечатли от това, че момичето е спечелило мястото си за разкопките с връзки, а не чрез упорита работа. Макар че обикновено не бързаше да си прави изводи, тя бе принудена да признае, че първоначалната ѝ преценка за Мейси - купонджийка, която разчита на външния си вид и парите, за да си проправи път в живота - изглежда е била точна.