Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Но когато часовете се превърнаха в дни на безплодно търсене, първоначалната възбуда отмина, оставяйки след себе си само мрачна решителност. Уил и Сим продължаваха да ме пазят през нощта, като ме защитаваха със своя Алар. Нощ след нощ те не си доспиваха и станаха начумерени и раздразнителни. Сведох съня си до пет часа на вечер, за да ги облекча.

При нормални обстоятелства пет часа биха били напълно достатъчни за мен, но аз все още се възстановях от раните си. Което беше по-важното — трябваше постоянно да поддържам Алара си в готовност, за да съм в безопасност. Беше изтощаващо за ума.

На третия ден от нашето търсене започнах да клюмам, докато учех по металургия. Задрямах за не повече от половин минута, преди главата ми да увисне и да се събудя стреснато. Но след това леденият страх ме преследваше през остатъка от деня. Ако Амброуз ме бе нападнал в този момент? Можеше да съм вече мъртъв.

Така че, макар да не можех да си го позволя, започнах да бъркам във все по-изтъняващата си кесия, за да купувам кафе. Много от странноприемниците и кафенетата близо до Университета се грижеха да задоволяват вкусовете на благородниците, затова то се намираше лесно. Нахлрутът щеше да е по-евтин, но не исках да рискувам заради по-острите му странични ефекти.

В промеждутъците между търсенията се заехме да потвърдим подозрението ми, че Амброуз е отговорен за нападенията. В това поне имахме късмет. Уил проследи как Амброуз се връща в стаята си след лекцията по реторика и по същото време аз трябваше да се справям с измръзване от обвързване. Фела пък го видя да се прибира в стаите си след късен обяд и четвърт час по-късно се облях в пот, след като по гърба и ръцете ми премина вълна от топлина.

По-късно тази вечер го наблюдавах как се връща в апартамента си в „Златното пони“, след като свърши смяната му в Архива. Не след дълго усетих слаб натиск върху раменете си, което ми подсказа, че той се опитва да ме прободе. Болката в раменете бе последвана от няколко мушкания в една по-интимна част.

Уил и Сим се съгласиха, че това не може да е съвпадение Амброуз беше човекът. Най-хубавото от всичко бе, че така разбрахме, че каквото и да използва срещу мен, той го държи някъде в стаите си.

> 28.

> Разпалване

Нападенията не бяха особено чести, но се случваха внезапно.

На петия ден, след като започнахме търсенето на схемата, Амброуз вероятно е бил особено озлобен или отегчен, защото имаше цели осем — едно, докато се събуждах в стаята на Уилем, две по време на обеда, две, докато имах физиогномия в Медика, и след това още три, бързо едно след друго, докато се занимавах със студено коване на желязо в Рибарника.

На следващия ден нямаше никакви атаки. Донякъде това беше по-лошо — часове на неприятно очакване нещо да се случи.

И така, научих се да поддържам Алара си твърд като желязо, докато ядях и се къпех, докато посещавах часовете и разговарях с преподавателите и приятелите си. Поддържах го дори когато се дуелирах по време на заниманията със „симпатия за експерти“. На седмия ден от нашето търсене това разсейване и общото ми изтощение доведоха до първото ми поражение от двама от състудентите ми, с което приключи съвършената ми поредица от дуели без загуба.

Бих могъл да ви кажа, че бях твърде уморен, за да ме е грижа, но това няма да е съвсем вярно.

* * *

На деветия ден от нашето търсене Уилем, Симон и аз преглеждахме книгите в леговището ни за четене, когато вратата се отвори и вътре се вмъкна Фела. Тя носеше само една книга вместо обичайната купчина. Беше задъхана.

— Намерих я — каза тя със светнали очи и с глас, който бе толкова развълнуван, че звучеше почти ожесточено. — Намерих копие.

Тя ни показа книгата, така че да видим златния лист отстрани на дебелата й кожена корица — „Фачи-Моен ве Скривани“.

Бяхме разбрали за „Скривани“ още в началото на търсенето ни. Това беше обширна сбирка от схеми на отдавна мъртвия изобретател на име Суртхур. Дванайсет дебели тома с подробни диаграми и описания.

Когато открихме показалеца, помислихме, че сме почти в края на своето търсене, тъй като в него имаше „Диаграми, описващи направата на удивителен пет-грам, доказал се като най-полезен за защитата от «злонамерена симпатия»“. Намираха се в девети том, на страница осемдесет и втора.

Намерихме осем версии на „Скривани“ в Архива, но така и не открихме целия комплект. Седми, девети и единайсети том липсваха, без съмнение прибрани в личната библиотека на Килвин.

Бяхме търсили цели два дни, преди накрая да се откажем от идеята да открием „Скривани“. Но сега Фела я беше намерила — не просто част от нея, а цялата.

— Правилният том ли е? — попита Симон със смесица от вълнение и недоверие в гласа.

Фела бавно свали ръката си от долната част на корицата и ни показа изписаната със златно цифра _„9“_.

Скочих от стола си и почти го съборих в желанието си по-бързо да стигна до нея. Но Фела се усмихна и вдигна книгата високо над главата си.

— Първо трябва да ми обещаеш, че ще ме заведеш на вечеря — поиска тя.

Засмях се и се протегнах да взема книгата.

— Когато това свърши, ще заведа всички ви на вечеря.

— И трябва да кажеш, че аз съм най-добрият писар на всички времена — въздъхна тя.

— Ти си най-добрият писар на всички времена — признах аз. — Два пъти по-добра си, отколкото Уил някога ще бъде, дори и да имаше десет ръце и сто допълнителни очи.

— Ъъъъ — потрепери тя и ми подаде книгата. — Заповядай!

Побързах да се върна на масата с книгата и да я отворя.

— Сигурно ще липсват страници или нещо подобно — каза с тих глас Симон на Уил. — След всичкото това търсене не може да е толкова лесно. Знам, че все нещо няма да е наред.

Спрях да прелиствам страниците, потрих очи и след това ги присвих към текста.

— Знаех си — изстена Сим, облегна се назад, докато столът му не застана на два крака, и той покри с ръце уморените си очи. — Нека предположа — хванало я е сивото гниене или има книжни червеи, или и двете.

Фела пристъпи по-близо и погледна през рамото ми.

— О, не! — печално възкликна тя. — Дори не проверих. Бях толкова развълнувана. — Тя ни погледна. — Някой от вас може ли да чете на Елд Винтик?

— Мога да чета чуруликащите безсмислици, които вие наричате атурански — кисело отвърна Уилем. — Смятам, че знам достатъчно езици.

— Имам съвсем повърхностни познания — отвърнах аз, — няколко десетки думи.

— Аз мога — каза Сим.

— Наистина ли? — Усетих как в гърдите ми отново се надига надежда. — Кога го научи?

— По време на първия ми семестър като е'лир чух някаква поезия от Елд Винтик. — Сим повлече стола си по пода, докато не застана в положение да вижда книгата. — Изучавах я при ректора в продължение на три семестъра.