Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Елодин й обърна гръб и ме погледна право в очите.

— Ре'лар Квоте — каза той със сериозен глас, — опитвам се да събудя спящото ти съзнание за недоловимия език, на който му нашепва светът. Опитвам се да те съблазня да откриеш разбирането. Опитвам се да те _уча_. — Той се наведе към мен, докато лицето му почти докосваше моето. — Престани да се мъчиш да ме хванеш за циците.

* * *

Тръгнах си от часовете на Елодин в отвратително настроение.

Макар че, ако трябва да съм честен, през последните няколко дни настроението ми просто варираше в различни нюанси на отвратително. Стараех се да скрия това от приятелите си, но започвах да поддавам под цялата тежест, която се бе стоварила на главата ми.

Загубата на лютнята ми бе това, което ме съсипа. С всичко друго можех да се справя — с парещото изгаряне под гърдите, с постоянната болка в коленете и с липсата на сън. Дори и с постоянния страх, че ще изпусна Алара си в неподходящия момент и внезапно ще започна да повръщам кръв.

Успявах да се справя с всичко останало — с отчаяната си бедност, с неудовлетворението от часовете на Елодин. Дори и с новото усещане за безпокойство, породено от факта, че Деви чака от другата страна на реката със сърце, изпълнено с ярост, с три капки от кръвта ми и с Алар, могъщ като океанска буря.

Но загубата на лютнята ми дойде в повече. Причината не бе само в това, че трябваше да платя за стаята и храната си в „При Анкер“. Не беше и в това, че инструментът бе от съществено значение за мен, за да си изкарвам прехраната, ако бъда принуден да напусна Университета.

Не. Простата истина бе, че музиката ми помагаше да се справя с всичко останало. Музиката беше лепилото, което ми помагаше да оставам едно цяло. Само два дни без нея и вече започвах да се разпадам на парчета.

След часовете при Елодин не можех да понеса мисълта за времето, което трябваше да прекарам прегърбен над работната маса в Рибарника. Само като помислех за това и ръцете ме заболяваха, а очите ми натежаваха от липсата на сън.

И така, вместо да отида там, аз се върнах в „При Анкер“ за ранен обяд. Сигурно съм изглеждал доста жалък, защото съдържателят ми донесе двоен резен бекон със супата и една малка бира.

— Как мина вечерята, ако нямаш против, че питам? — попита Анкер и се облегна на бара.

— Моля за извинение, но не те разбрах — вдигнах поглед към него аз.

— Вечерята с твоята млада дама — отвърна той. — Нямам навика да си пъхам носа в чужди работи, но куриерът я беше оставил просто така и трябваше да я прочета, за да разбера за кой е.

Хвърлих озадачен поглед на Анкер.

Той на свой ред ме погледна смутено и след това се намръщи.

— Лаурел не ти ли даде бележката за теб?

Поклатих глава и съдържателят ядно изруга.

— Кълна се, понякога си мисля, че това момиче няма абсолютно нищо в главата си. — Той затършува зад бара. — Един куриер остави онзи ден бележка за теб. Казах й да ти я даде, когато се прибереш. Ето я.

Той вдигна едно влажно и доста омацано парче хартия и ми го подаде. На него пишеше:

C>

Квоте,

Отново съм в града и тази вечер много бих искала да вечерям в компанията на някой очарователен благородник. За съжаление наоколо няма такива. Би ли искал да се присъединиш към мен в „Спуканата бъчва“?

@ Оставам в очакване,

@ Д.

C$

Настроението ми леко се пооправи. Бележките от Дена бяха рядко удоволствие и тя никога досега не ме беше канила на вечеря. Макар да бях ядосан, че съм изпуснал срещата, мисълта, че тя отново е в града и няма търпение да ме види, значително подобри състоянието на духа ми.

Изгълтах набързо обяда си и реших да пропусна лекцията си по сиару, за да отида до Имре. Не бях виждал Дена повече от един цикъл и да прекарам известно време с нея бе единственото нещо, за което се сещах, че може да подобри настроението ми.

Докато вървях към другата страна на реката, ентусиазмът ми понамаля малко. Пътят беше дълъг, а колената започнаха да ме болят още преди да съм стигнал до Каменния мост. Слънцето беше пронизващо ярко, но не топлеше достатъчно, за да се справи със студа на ранния зимен вятър. Прахолякът от пътя влизаше в очите ми и ме задавяше.

Дена не беше в нито една от странноприемниците, където от време на време отсядаше. Не слушаше музика в „Канелката“ или в „Коза на вратата“. Нито Деох, нито Станчион я бяха виждали. Обезпокоих се, че може да е напуснала града, докато бях зает. Можеше да отсъства в продължение на месеци. Можеше да изчезне завинаги.

Накрая завих зад един ъгъл и я видях да седи под дърво в малка обществена градинка. В едната си ръка държеше писмо, а в другата — наполовина изядена круша. Откъде бе намерила плода толкова късно за сезона?

Бях по средата на градината, когато осъзнах, че Дена плаче. Заковах се на място, без да знам как да постъпя. Исках да й помогна, но не желаех да се натрапвам. Може би най-добре щеше да е…

— Квоте!

Дена хвърли огризката от крушата, скочи на крака и се затича през поляната към мен. Тя се усмихваше, но очите й бяха зачервени и избърса бузите си с ръка.

— Добре ли си? — попитах аз.

От очите й отново бликнаха сълзи, но преди да се отърколят, тя стисна клепачи и рязко поклати глава.

— Не — отвърна тя, — не съвсем.

— Мога ли да помогна?

Тя избърса очи с ръкава на ризата си.

— Помагаш ми дори и само с това, че си тук.

Сгъна писмото на малък квадрат и го набута в джоба си.

След това се усмихна отново. Усмивката й не беше пресилена, не беше от онзи вид, който човек носи като маска. Усмихваше се очарователно и истински въпреки сълзите.

Наклони глава на една страна, погледна ме по-внимателно и усмивката й бе заменена от загрижено изражение.

— Ами ти? — попита ме тя. — Виждаш ми се малко отслабнал.

Усмихнах се слабо. Моята усмивка беше пресилена и аз го знаех.

— Напоследък имам някои затруднения.

— Надявам се да не се чувстваш толкова зле, колкото изглеждаш — меко каза тя. — Спиш ли достатъчно?

— Не — признах аз.

Дена си пое дъх да заговори, но спря и прехапа устни.

— Има ли нещо, за което искаш да поговорим? — попита тя. — Не знам дали ще мога да ти помогна, но… — Тя сви рамене и пристъпи от крак на крак. — И аз самата не спя добре. Знам какво е.

Предложението й за помощ ме свари неподготвен. Накара ме да се чувствам… Не мога да опиша точно как ме накара да се почувствам. Не е лесно да намеря подходящите думи.

Не заради самото предложение за помощ. Приятелите ми от дни правеха всичко възможно, за да ми помогнат. Но желанието на Сим да ми помогне бе различно от нейното. Помощта му бе като насъщния хляб, на който винаги можеш да разчиташ. Но да зная, че Дена е загрижена за мен, бе като глътка топло вино в зимна нощ. Можех да почувствам сладката му топлина в гърдите си.