Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Фела се извърна встрани и вдигна ръце нагоре.

— Не ме лъжи! Ти избяга, за да бъдеш с някоя курва. Никога в живота си не съм се чувствала толкова унижена! _Не искам да те виждам никога повече!_

Аплодирахме ги. Фела и Сим се хванаха за ръце и се поклониха.

— Ако трябва да сме точни — рязко отбеляза Фела, — Амброуз не използва думите „глупава жено“. — Тя не пусна ръката на Сим.

— Да, така е. — Симон изглеждаше малко смутен. — Има думи, с които не можеш да наречеш една дама дори и на шега. — Той неохотно пусна ръката на Фела и седна върху дънера на падналото дърво.

Тя се настани до него.

После се наведе по-близо към него и прошепна нещо. Сим се засмя и поклати глава.

— Моля те — примоли му се тя и сложи ръката си върху неговата. — Квоте не е взел лютнята си. Някой трябва да ни забавлява.

— Добре, добре — предаде се Симон, очевидно леко смутен.

Затвори очи за момент и след това заговори със звучен глас:

P>

В очите на нашата Фела бързо огън запламтя,

докато по паветата със стегната крачка вървеше тя.

Обвит в пепел, Амброуз пред нея стоеше.

Мрачен бе погледът му и страховито лицето му беше.

Но Фела се не уплаши, смелост туптеше в гръд…

P$

Симон внезапно спря, преди да изрече „гръдта й“, и стана червен като цвекло. От мястото си от другата страна на огъня Деви се изкикоти непресторено.

Макар да бе добър приятел, Уилем също се присъедини с шеговит въпрос:

— Каква е тая пауза, дето все я правиш? Сякаш не можеш да си поемеш дъх.

— И аз това го попитах — усмихна се Фела.

— Това е нещо, което се използва в стихотворната форма от елд винтик — обясни Сим. — Това е пауза в стиха, която се нарича цезура*.

[* Пауза, която разделя стиха. — Бел.прев.]

— Ти си опасно добре информиран по отношение на поезията, Сим — отбелязах аз. — Започвам да губя уважението си към теб.

— Замълчи! — настоя Фела. — Мисля, че е очарователно. Просто ревнуваш, че той може да се справя така дори когато импровизира.

— Поезията е песен без музика — надменно отвърнах аз. — А песента без музика е като тяло без душа.

Уилем вдигна ръка, преди Симон да успее да отговори.

— Преди да навлезем във философски спорове, трябва да ви направя едно признание — сериозно отбеляза той. — Изпуснах една поема в коридора пред стаите на Амброуз. Беше акростих*, който разказва за силната му привързаност към магистър Хеме.

[* Текст в стихотворна форма, написан така, че първите букви на стиховете да образуват ново послание. — Бел.прев.]

Всички се засмяхме, но Симон намери това за особено смешно. Нужно му беше доста време, за да успее да си поеме дъх.

— Не можеше да стане по-добре, дори и да го бяхме планирали — каза той. — Купих няколко женски дрехи и ги разпръснах измежду онова, което бе изхвърлено на улицата — червен атлаз, дантели, корсет с банели.

Отново се разнесе смях. След това всички обърнаха очи към мен.

— А ти какво направи? — подкани ме Деви.

— Единствено онова, което възнамерявах да направя — печално отвърнах аз. — Само необходимото, за да унищожа куклата и да мога да спя в безопасност през нощта.

— Ритна нощното му гърне — напомни ми Уилем.

— Вярно е — признах аз. — И намерих това.

Вдигнах един лист хартия.

— Ако това е някое от неговите стихотворения — рече Деви, — ти предлагам бързо да го изгориш и да си измиеш ръцете.

Разгърнах листчето хартия и го прочетох на глас:

— „Номер 4535: Пръстен, бяло злато, син опушен кварц. Да се поправи обковката и да се полира.“ — Внимателно сгънах хартийката, прибрах я в джоба си и добавих: — За мен това е по-добро от стихотворение.

— Да не е бележка от заложна къща за пръстена на твоята дама? — попита Сим, като се изправи на мястото си.

— Ако не се лъжа, е бележка от бижутер. Но да, това е нейният пръстен. И между другото, тя не е моята дама.

— Нещо не ми стана ясно — намеси се Деви.

— Така започна всичко — обясни Уилем. — Квоте се опита да върне пръстена на момиче, което харесва.

— Някой трябва да ми обясни за какво става дума — настоя Деви. — Изглежда съм се появила по средата на историята.

Облегнах се на един камък и оставих приятелите ми да разкажат всичко.

Не намерих бележката в скрина на Амброуз. Не беше и върху камината или нощната му масичка, нито пък върху подноса за бижута или бюрото му.

Всъщност я бях открил в кесията му. Бях я задигнал, за да си отмъстя, половин минута след като ме нарече, „мръсен, крадлив Рух“. Направих го почти инстинктивно, докато се блъснах грубо в него на излизане от стаите му в „Понито“.

Но някакво странно съвпадение кесията съдържаше и монети. Почти шест таланта. Не бяха кой знае колко пари за Амброуз. Достатъчно за една екстравагантна нощ навън с някоя дама. Но за мен това бяха много пари — толкова, че почти се чувствах виновен, задето съм ги задигнал. Почти.

> 34.

> Дрънкулки

Когато в онази нощ се завърнах в „При Анкер“, не ме очакваше бележка от Дена. Нито пък получих такава на следващата сутрин. Зачудих се дали момчето изобщо й е отнесло съобщението ми, или просто се е отказало, паднало е в реката или е изяло листчето.

На сутринта реших, че настроението ми е твърде добро, за да го развалям с неизбежната лудост в часовете на Елодин. Затова метнах на рамо лютнята си и се отправих към другия бряг на реката, за да потърся Дена. Беше ми отнело повече време, отколкото възнамерявах, но бях нетърпелив да видя изражението й, когато накрая й върна пръстена.

* * *

Влязох в бижутерския магазин и се усмихнах на дребния мъж, който стоеше зад ниската витрина.

— Готов ли сте с пръстена?

— Аз… Не ви разбрах, господине? — сбърчи чело той.

Въздъхнах и зарових в джоба си, за да извадя листчето хартия.

Той го погледна и на лицето му се изписа разбиране.

— А, да, естествено. Един момент.

Отиде в задната част на магазина.

Леко се поотпуснах. Това беше третият магазин, който посещавах. Останалите разговори далеч не бяха минали толкова добре.

Дребният мъж се появи от задното помещение.

— Заповядайте, господине. — Той ми подаде пръстена. — Вече е като нов. И ако нямате нищо против, че го казвам — камъкът също е прелестен.

Вдигнах го на светлината. Беше пръстенът на Дена.

— Добре сте си свършили работата — похвалих го аз.

— Благодаря ви, господине — усмихна се той в отговор. — Като сметнем всичко, работата излиза четирийсет и пет пенита.

Въздъхнах тихо. Беше прекалено да очаквам, че Амброуз е платил за работата предварително. Пресметнах наум и отброих върху стъклената витрина един талант и шест йота. Докато го правех, забелязах, че стъклото е леко мазно на пипане, подобно на двойно подсиленото стъкло. Прокарах ръка по него и се зачудих дали не беше от онези, които бях направил в Рибарника.