Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Да, господине — кимнах сериозно аз.

Мола ни гледаше объркано. Деви многозначително ни обърна гръб и започна да трупа дърва в огъня.

* * *

Един час по-късно двамата с Уилем играехме карти в „Златното пони“. Общата стая беше почти пълна и един арфист свиреше прилична версия на „Сладка зимна ръж“. Помещението се изпълни с шума на разговорите, докато заможните клиенти играеха комар, пиеха и беседваха за онова, за което разговарят богатите хора. Вероятно нещо от сорта на това как да измислиш подходящо наказание за коняря или пък нови техники за преследване на камериерките из имението.

„Златното пони“ не беше от типа места, които харесвах. Клиентелата беше твърде благовъзпитана, напитките — прекалено скъпи, а музикантите радваха повече окото, отколкото ухото. Въпреки това идвах тук от близо два цикъла, за да демонстрирам желанието си да се изкача по-нагоре по обществената стълбица. Така никой нямаше да може да каже, че е странно, че съм бил тук точно в тази нощ.

Уилем отпи от напитката си и разбърка картите. Аз самият бях изпил своята до половината и тя вече се беше стоплила. Беше обикновена светла бира, но като се имат предвид цените в „Понито“, май щях да се окажа буквално без пари.

Уил раздаде поредната ръка на дъх. Внимателно взех картите си, защото от алхимичната формула на Симон пръстите ми бяха доста лепкави. Със същия успех можехме да играем и с празни карти. Играех наслуки, като се преструвах на съсредоточен в играта, докато всъщност чаках и се ослушвах.

Усетих леко гъделичкане в ъгъла на едното око и се готвех да се почеша, но в последния момент застинах с ръка, вдигната във въздуха. Уилем разтревожено ме погледна от отсрещната страна на масата и леко, но категорично поклати глава. Известно време останах неподвижен, после бавно свалих ръката си.

Бях толкова зает да се опитвам да изглеждам безгрижен, че когато навън се разнесе вик, наистина се стреснах. Той се открои на фона на тихия шепот на разговорите така, както само един пронизителен и изпълнен с паника глас може да го направи: „Пожар! Пожар!“

За момент всички в „Понито“ замръзнаха. Това винаги се случва, когато хората са уплашени и объркани. Губят си времето да се огледат наоколо, да помиришат въздуха и да си мислят неща като „Някой не извика ли току-що «Пожар»?“ или „Пожар? Къде? Тук ли?“.

Не се поколебах нито за миг. Скочих на крака и демонстративно започнах да се оглеждам разтревожено, очевидно в опит да открия къде е пожарът. Докато всички останали в общата стая се размърдат, аз вече тичах към стълбището.

— Пожар! — продължаваха виковете отвън. — О, господи! Пожар!

Усмихнах се, докато Базил се престараваше с малката си роля. Не го познавах достатъчно, за да го въведа в целия план, но беше жизненоважно някой да забележи рано огъня, така че да пристъпя към действие. Последното нещо, което исках да направя, бе да изгоря неволно половината странноприемница.

Стигнах до края на стълбището и огледах горния етаж на „Златното пони“. По стълбите зад мен вече се чуваше тропот от стъпки. Няколко богати наематели отвориха вратите си и надникнаха в коридора.

Изпод вратата на стаите на Амброуз се виеха струйки дим. Идеално.

— Мисля, че идва оттук! — изкрещях аз и пъхнах ръка в един от джобовете на плаща си, докато тичах към вратата.

През дългите дни, които прекарахме в претърсване на Архива, намерих препратки към много интересни изобретения. Едно от тях беше елегантно устройство, наречено „обсаден камък“.

То функционираше благодарение на най-основните симпатични принципи. Арбалетът натрупва енергия, която използва, за да изстреля стрела на голямо разстояние и с висока скорост. Обсадният камък е надписано парче олово, което натрупва енергия и я използва, за да се премести на около петнайсет сантиметра разстояние със силата на боен таран.

Когато стигнах до средата на коридора, аз се засилих и блъснах с рамо вратата на Амброуз. Същевременно я ударих и с обсадния камък, който държах скрит в дланта си.

Дебелата дървена врата се продъни като бъчва, ударена с ковашки чук. Всички в коридора нададоха стреснати възклицания и останаха с отворени уста. Втурнах се вътре, като отчаяно се стараех да не се ухиля победоносно.

Всекидневната на Амброуз беше тъмна и от дима във въздуха изглеждаше още по-тъмна. Вляво забелязах примигващата светлина от камината. От предишното си посещение тук знаех, че това е спалнята му.

— Има ли някой? — извиках аз. — Всички добре ли са?

Постарах се гласът ми да звучи самоуверено, но и загрижено и, разбира се, без паника. В края на краищата аз бях героят на тази сцена.

В спалнята димът беше гъст, отразяваше оранжевата светлина от камината и лютеше на очите ми. До стената имаше масивен дървен скрин, голям колкото някоя работна маса в Рибарника. Пламъците примигваха и облизваха ръбовете на чекмеджетата. Очевидно Амброуз наистина държеше куклата в чекмеджето си с чорапи.

Вдигнах близкия стол и го използвах, за да разбия прозореца, през който се бях промъкнал преди няколко нощи.

— Разчистете улицата! — изкрещях надолу.

Изглежда, че най-долното чекмедже отляво гореше най-силно и когато го отворих, пламъците избуяха лакомо от достъпа на свеж въздух до тлеещите дрехи вътре. Усетих мириса на горяща коса и не ми остана друго, освен да се надявам, че не съм изгубил веждите си. Не исках през целия следващ месец да имам постоянно учудено изражение.

След като първоначалното избухване на пламъците премина, аз си поех дълбоко дъх, пристъпих напред и извадих от скрина с голи ръце тежкото дървено чекмедже. Беше пълно с тлеещи, обгорени дрехи, но докато тичах към прозореца, чух как нещо тежко тропа в дървото на дъното на чекмеджето. То се запремята, когато го запокитих през прозореца, а дрехите избухнаха в пламъци, щом вятърът ги подхвана.

След това издърпах най-горното чекмедже отдясно. Веднага щом го извадих, от него се надигна почти плътна стена от дим и пламъци. Когато махнах и второто чекмедже, празното пространство в скрина образува нещо като комин, който осигури на огъня всичкия необходим въздух. Докато мятах второто чекмедже през прозореца, чух глухото боботене на огъня, който обхващаше лакираното дърво на скрина и дрехите вътре.

Долу, на улицата, хората, които бяха привлечени от суматохата, правеха всичко възможно да изгасят пламтящите останки. В средата на малката тълпа Симон ги тъпчеше с новите си ботуши, разтрошавайки ги на малки парчета като момче, което шляпа в локвите след първия пролетен дъжд. Дори куклата да бе останала невредима при падането, не би могла да оцелее и след това.

Това не беше нещо маловажно. Преди двайсет минути Деви ми даде сигнал, че вече е опитала восъчната кукла. Тъй като нямаше резултат, това означаваше, че Амброуз без съмнение е използвал кръвта ми, за да направи моя глинена кукла. Един обикновен пожар нямаше да я унищожи.