Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Не знаех какво да мисля за всичко това, но тъй като закъснявах за вечерната си смяна в Рибарника, се изкачих по ябълковото дърво, взех си лютнята и забързах към работилницата на Килвин.

По-късно тази нощ вкарах в музиката и останалите руни. Отне ми няколко часа, но след като приключих, вече имах нещо като справочник в главата си. На следващия ден ме изпитваха подробно в продължение на два часа и аз си взех изпита.

* * *

При следващата част от обучението си чиракувах при Манет — възрастният студент с чорлава коса, с когото се запознах още в първите си дни след постъпването в Университета. Манет посещаваше Университета от близо трийсет години и всеки го знаеше като вечния е'лир. Но макар да имахме един и същ ранг, Манет имаше повече практически опит в Рибарника от цяла дузина студенти с по-висок ранг, взети заедно.

Манет беше търпелив и внимателен. Всъщност той ми напомняше за моя стар учител Абенти. Само дето Абенти се скиташе по света като калайджия и не го свърташе на едно място, а всички знаеха, че Манет не желае нищо друго, освен да остане в Университета до края на живота си — стига да можеше.

Манет започна постепенно, като в началото ме учеше на този вид прости формули, които са необходими за два пъти по-здраво стъкло и комини. Под неговото ръководство се учех на изкуството на изобретяването толкова бързо, колкото учех и всичко друго, и не след дълго започнахме да се занимаваме с по-сложни проекти като топлопоглъщатели и симпатични лампи.

Изобретяването от високо ниво като симпатични часовници и други механизми все още не ми бе позволено, но знаех, че е просто въпрос на време. За съжаление се оказа, че времето не беше нещо, с което разполагах.

> 52.

> Изгаряне

Това, че отново притежавах лютня, означаваше, че съм си възвърнал музиката, но бързо осъзнах, че за три години съм излязъл от форма. Работата ми в работилницата през последните няколко месеца беше направила ръцете ми по-груби и здрави, но не там, където трябва. Бяха ми нужни няколко обезсърчителни дни, преди да успея да се справя прилично със свиренето дори и в продължение само на час без прекъсване.

Можеше да напредвам и по-бързо, ако не бях толкова зает с всичките си останали учебни занимания. Имах по два часа всеки ден в Медика, през които непрекъснато трябваше да тичам нанякъде или да стоя прав, средно по два часа лекции и изчисления всеки ден в Математика и три часа занимания при Манет в Рибарника, където изучавах тънкостите на занаята.

И след това беше симпатията за напреднали с Елкса Дал. Извън заниманията той беше очарователен, любезен и дори леко забавен, когато е в настроение. Но когато преподаваше, се превръщаше в нещо средно между луд пророк и барабанчик на робска галера. Всеки ден в неговите часове изгарях още три часа от времето си и поне пет от енергията си.

В съчетание с платената ми работа в работилницата на Килвин, в крайна сметка едва ми оставаше време за храна, сън и учене, да не говорим пък за времето, което моята лютня заслужаваше.

Музиката е като горда и темпераментна любовница. Ако й отделиш времето и вниманието, което е необходимо, тя ще бъде твоя. Ако пък я пренебрегнеш — тогава ще дойде ден, когато ще я потърсиш и тя няма да ти отвърне. Затова започнах да спя по-малко, за да й отделям времето, от което се нуждаеше.

След като изкарах един цикъл, следвайки тоя график, се чувствах уморен. След три цикъла успявах да се държа на краката си, но само благодарение на вродения си инат и непреклонната си упоритост.

Някъде през петия цикъл започнах да показвам видими признаци на изтощение.

* * *

Точно по време на тоя пети цикъл се наслаждавах на споделен обяд с Уилем и Симон, което си беше рядкост. Те бяха взели обедите си от близката кръчма. Аз не можех да си позволя един драб за ябълка и пай с месо, затова бях отмъкнал малко ечемичен хляб и жилава наденица от столовата.

Седяхме на каменната пейка под стълба за наказания, където ме бяха били с камшик. Мястото ме изпълваше с ужас след спомена за наказанието, но се насилвах да прекарвам известно време там, за да докажа на себе си, че можех да го направя. След известно време, когато това спря да ме разстройва, седях там, защото погледите, които ми хвърляха останалите студенти, ме забавляваха. А този ден седях там, защото се чувствах удобно. Това вече беше моето място.

И тъй като прекарвахме доста време заедно, беше станало и мястото на Уилем и Симон. Дори и да смятаха избора ми за странен, никога не бяха споменавали за това.

— Не си се мяркал много напоследък — каза Уилем, докато дъвчеше пай с месо, — да не си бил болен?

— Да бе — саркастично се намеси Симон, — бил е болен цял месец.

Уилем го погледна ядосано, промърмори нещо и за момент ми напомни за Килвин.

Изражението му накара Симон да се засмее.

— Уил е по-учтив от мен. Обзалагам се, че прекарваш цялото си свободно време в ходене до Имре и обратно и ухажваш някой умопомрачително красив млад бард. — Той посочи калъфа на лютнята, оставен до мен.

— Изглежда така, сякаш е бил болен — критично ме изгледа Уилем. — Явно твоята жена не се е грижила добре за теб.

— Болен е от любов — рече Симон като човек, който ги разбира тези неща. — Не можеш да ядеш. Не можеш да спиш. Мислиш си за нея, когато би трябвало да опитваш да наизустиш задачите си.

Не знаех какво да отговоря.

— Виждаш ли? — рече Симон на Уил — Освен сърцето тя му е откраднала и езика. Всичките му думи са само за нея. Не му остава нищо, което да каже на нас.

— Не може да ни отдели и никакво време — съгласи се Уилем, докато паят му с месо бързо намаляваше.

Това, разбира се, беше вярно — бях пренебрегнал приятелите си дори повече, отколкото пренебрегвах самия себе си. Почувствах как лицето ми пламна от чувство за вина. Не можех да им кажа цялата истина — че трябваше да се възползвам доколкото мога от този семестър, защото беше много вероятно той се окаже последният за мен. Нямах абсолютно никакви средства.

Ако не можете да разберете защо не можех да се насиля да им призная това, тогава се съмнявам, че някога изобщо сте били наистина бедни. Съмнявам се, че имате представа какво неудобство може да изпитва човек от това, че има само две ризи и се налага сам да се подстригва колкото може, защото не може да си позволи да отиде на бръснар. Изгубих си копче и не можех да отделя дори и шим, за да си купя същото. Скъсах си панталоните на коляното и се наложи да го закърпя с конец с различен цвят. Не можех да си позволя да слагам сол в храната си, нито да си поръчвам нещо за пиене в редките случаи, когато вечер излезех с приятели.

Харчех парите, които печелех в работилницата на Килвин, за важни неща — мастило, сапун, струни за лютнята… Единственото друго нещо, което можех да си позволя, беше гордостта. Не можех да понеса мисълта двамата ми най-добри приятели да знаят в какво отчаяно положение се намирам.