Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Приведох се напред. Осъзнах, че дъхът ми свисти през стиснатите ми зъби, а устните ми се бяха оголили назад в хищна усмивка. Фентон, изглежда, не забелязваше това, очите му станаха стъклени и изгубиха фокус.

Отново потръпнах толкова силно, че за малко да пропусна да видя треперенето на неговата ръка. След това главата на Фентон бавно започна да се накланя към масата. Клепачите му се спуснаха надолу. Стиснах зъби и бях възнаграден с тънка струйка дим, която се издигна от фитила на неговата свещ.

Фентон вдървено се обърна да я погледне, но вместо да насочи усилията си към собствената си защита, направи бавен и вял жест, че се отказва, и отпусна глава върху сгъвката на ръката си.

Не вдигна поглед, когато свещта близо до лакътя му се запали на пресекулки. Чуха се откъслечни аплодисменти, смесени с невярващи възклицания.

Някой ме потупа по гърба.

— Леле! Успя да го изтощиш.

— Не — отвърнах дрезгаво аз и се протегнах над масата.

С вдървените си пръсти успях да отворя шепата му, в която стискаше фитила, и видях, че е оцапана с кръв.

— Магистър Дал — изрекох толкова бързо, колкото сили имах, — той замръзва.

Докато говорех, осъзнах колко студени са станали устните ми. Но Дал вече беше дотичал, носеше одеяло, с което да увие момчето.

— Ти! — Той посочи наслуки един от студентите. — Повикай човек от Медика. Бързо!

Онзи излезе тичешком от стаята.

— Глупава постъпка. — Магистър Дал занарежда обвързване за топлина и след това ме погледна. — Поразтъпчи се, не изглеждаш много по-добре от него.

Този ден нямаше повече дуели. Останалата част от курса наблюдаваше бавното съживяване на Фентон под грижите на Елкса Дал. Докато дойде един по-възрастен е'лир от Медика, доскорошният ми опонент се бе затоплил достатъчно, за да почне да се тресе неистово. След четвърт час увиване в топли одеяла и внимателно прилагане на симпатия Фентон успя да пийне нещо топло, макар ръцете му все още да трепереха.

Докато цялата суматоха приключи, вече почти беше станало време за третата камбана.

Магистър Дал успя да накара всички студенти да седнат и да млъкнат за достатъчно дълго време, за да успее да каже няколко думи:

— Онова, което видяхме днес, беше чудесен пример на измръзване, причинено от обвързване. Тялото е деликатна материя и бързата загуба на няколко градуса топлина може да разстрои цялата му система. По-леките случаи на измръзване са овладяеми. Но по-тежките могат да доведат до шок и хипотермия. — Дал се огледа. — Някой може ли да ми каже каква грешка допусна Фентон? — Настъпи моментно мълчание и след това една ръка се вдигна. — Да, Брае?

— Той използва кръвта си. Когато топлината се отдава от кръвта, тялото се охлажда като цяло. Това невинаги е полезно, защото крайниците могат да издържат на по-големи температурни загуби, отколкото вътрешните органи.

— Защо тогава някой изобщо би решил да използва кръвта?

— Тя предлага топлина по-бързо от плътта.

— Колко топлина щеше да е безопасно за него да отдаде? — Дал огледа стаята.

— Два градуса? — предположи някой.

— Градус и половина — поправи го Дал и написа няколко уравнения на плочата, за да демонстрира колко топлина би осигурило това. — Като вземете предвид симптомите му, колко предполагате, че е отдал в действителност?

Настъпи мълчание. Накрая отговори Совой:

— Осем или девет.

— Много добре — неохотно се съгласи Дал, — добре е, че поне един от вас си е учил уроците. — Изражението му стана сериозно — Симпатията не е за слабоумни, но не е и за хора, които са прекалено самоуверени. Ако не бяхме тук, за да осигурим на Фентон грижите, от които се нуждаеше, той щеше тихо да заспи и да умре. — Той спря за момент, за да направят думите му нужното впечатление. — По-добре честно да си признаете докъде се простират възможностите ви, отколкото да ги надцените и да загубите контрол.

Удари третата камбана и стаята внезапно се изпълни с шум, докато студентите се изправяха и се готвеха да излязат. Магистър Дал повиши глас, за да мога да го чуя:

— Е'лир Квоте, би ли останал за малко?

Направих гримаса. Совой мина зад мен, потупа ме по рамото и промърмори:

— Късмет.

Не бях сигурен дали имаше предвид победата ми или ми пожелаваше успех.

След като всички излязоха, Дал се обърна и остави парцала който беше използвал, за да почисти плочата за писане.

— Е — каза той с разговорлив тон, — как бяха залозите?

Не бях изненадан, че той знае за залаганията.

— Единайсет към едно — признах аз.

Бях изкарал двайсет и два йота. Малко повече от два таланта. Присъствието на тези пари в джоба ми ме топлеше приятно.

Той ме погледна замислено.

— Как се чувстваш? Накрая и ти самият беше малко блед.

— Малко ме тресеше — излъгах аз.

Всъщност, докато траеше бъркотията, последвала припадъка на Фентон, аз се бях измъкнал навън и бях прекарал няколко ужасяващи минути в задния коридор. Треперенето се беше усилило дотолкова, че едва не припаднах, бе ми станало почти невъзможно да стоя на краката си. За мой късмет никой не ме бе открил треперещ в коридора, челюстите ми бяха толкова здраво стиснати, че се уплаших да не си счупя зъбите.

Но никой не ме беше видял. Репутацията ми си бе останала неопетнена.

Дал ме изгледа по начин, от който ми стана ясно, че вероятно подозира истината.

— Ела насам. — Той махна към един от мангалите, които все още горяха. — Малко топлина няма да ти навреди.

Не се опитах да му противореча. След като протегнах ръце към огъня, почувствах, че полека се отпускам. Внезапно осъзнах колко изтощен съм. Очите ми смъдяха от липса на сън. Усещах тялото си натежало, сякаш костите ми бяха от олово.

Неохотно въздъхнах, дръпнах ръцете си и отворих очи. Дал внимателно наблюдаваше лицето ми.

— Трябва да тръгвам — казах с известно съжаление в гласа си. — Благодаря ви, че ми позволихте да използвам огъня ви.

— И двамата сме симпатисти — отвърна Дал и приятелски ми махна с ръка, докато събирах нещата си и се отправях към вратата. — По всяко време си добре дошъл.

* * *

По-късно същата нощ в Мюз Уилем отвори вратата си след моето почукване.

— Проклет да съм — каза той, — два пъти за един ден. На какво дължа тая чест?

— Мисля, че знаеш — промърморих аз, избутах го и влязох в малката като килия стая.

Подпрях лютнята си на стената и се отпуснах на стола.

— Килвин ми забрани да работя в работилницата.

Уилем седна на края на леглото си.

— Защо?

— Предполагам, че защото ти и Симон сте се отбили при него и сте му го предложили — многозначително го погледнах аз.

Той ме гледа известно време и след това сви рамене.

— Сетил си се по-бързо, отколкото предполагах. — Той потри бузата си. — Не изглеждаш твърде ядосан.