Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Бях бесен. Точно когато изглеждаше, че късметът ми се обръща, бях принуден да напусна единствената си платена работа заради добронамерената намеса на моите приятели. Но вместо да нахлуя вътре и да излея гнева си върху тях, аз бях отишъл на покрива на Мейнс, за да посвиря известно време и да ми се охлади главата.

Моята музика ме беше успокоила както винаги. И докато свирех, обмислих нещата. Чиракуването ми при Манет вървеше добре, но просто имаше твърде много неща за учене — как да запалиш пещите, как да изтеглиш тел с подходящата плътност, какви сплави да избереш, за да получиш нужния ефект. Не можех да се надявам да мина със същия номер, с който бях научил руните. С работата ми в работилницата на Килвин не можех да спечеля достатъчно пари, за да платя на Деви в края на месеца, да не говорим пък да събера достатъчно и за таксата за обучение.

— Вероятно щях да съм ядосан — признах аз, — но Килвин ме накара да се погледна в огледалото — усмихнах му се уморено. — Изглеждам ужасно.

— Изглеждаш повече от ужасно — сухо ме поправи той и след това неловко замълча. — Радвам се, че не си ядосан.

Симон почука и отвори вратата. Когато ме видя да седя там, изненадата му бързо бе заменена от чувство за вина.

— Ти не трябваше ли да си в… хм… Рибарника? — неуверено ме попита той.

Засмях се и облекчението на Симон беше почти очевидно. Уилем премести купчина документи от един стол и Симон се отпусна на него.

— Всичко е простено и забравено — великодушно казах аз. — Единственото, което искам, е следното: разкажете ми всичко, което знаете за „Еолиан“.

> 53.

> Бавни кръгове

„Еолиан“ беше мястото, за което моя милост се готвеше. Не бях забравил, че то е, към което се стремя. Макар да изглеждаше, че само заобикалях този въпрос, това бе само привидно, защото „Еолиан“ и аз винаги сме се придвижвали един към друг в бавни кръгове.

За щастие Уилем и Симон бяха ходили в „Еолиан“.

Двамата ми разказаха малкото неща, които все още не знаех.

В Имре имаше много места, където човек можеше да отиде да слуша музика. Всъщност почти всяка странноприемница, кръчма или пансион имаха някакви музиканти, които дрънкаха, пееха или свиреха на някакъв духов инструмент за фон. Но в „Еолиан“ беше различно. Там се събираха най-добрите музиканти в града. Всеки, който можеше да различи добрата музика от лошата, знаеше, че няма друго място като „Еолиан“.

Преминаването през вратата на „Еолиан“ струваше цял меден йот. Веднъж влязъл обаче, можеш да останеш колкото желаеш. Всеки музикант, пожелал да се качи на сцената на „Еолиан“, трябваше да заплати един сребърен талант за тази привилегия.

Точно така, хората плащаха, за да свирят в „Еолиан“, а не обратното.

Защо някой би платил такава нечувана сума, за да свири музика? Ами някои от тези, които си даваха парите, бяха просто разглезени богаташи. За тях един талант не беше висока цена, за да могат да покажат себе си на такава знаменита сцена.

Но и истинските музиканти също плащаха. Ако изпълнението ти впечатли достатъчно публиката и собствениците, получаваш подарък — малък комплект сребърни свирки, които можеше да носиш като брошка или да си направиш от тях огърлица. Свирките за музикален талант бяха считани за ясен отличителен знак в повечето по-големи странноприемници на повече от триста километра околовръст.

Който получеше такива свирки за музикален талант, биваше приеман в „Еолиан“ безплатно и можеше да свири когато пожелае.

Единствената отговорност, която свирките за талант носеха със себе си, беше задължението да свириш. Ако си спечелил такива свирки, могат да те извикат да свириш. Обикновено това не представляваше особена тежест, защото беше обичайно благородниците, които често посещават „Еолиан“, да дават пари или подаръци на изпълнителите, които са им харесали. Това беше начинът, по който висшата класа един вид купуваше напитка за музиканта.

Някои музиканти свиреха не защото наистина се надяваха да спечелят свирките. Те свиреха, защото човек никога не знае кой може да е в „Еолиан“ точно тази нощ и да го слуша. Доброто изпълнение на една песен можеше и да не ти спечели свирките, но можеше да ти осигури покровител.

Покровител.

* * *

— Никога няма да познаеш какво чух — каза ми Симон една вечер, докато седяхме на обичайната ни пейка на площада със знамето.

Бяхме сами и Уилем си разменяше погледи със сервитьорката от „При Анкер“.

— Студентите в Мейнс чули странни неща през нощта.

— Така ли — престорих се на незаинтересуван аз.

— Да — настоя Симон. — Някои казват, че бил духът на студент, който се изгубил в сградата и умрял от глад. — Той почука с пръст по носа си като старец, който разказва история. — Казват, че и до ден-днешен се скитал из коридорите и така и не успявал да намери път навън.

— Аха.

— Други предполагат, че бил разгневен дух. Измъчвал животни, особено котки. Това студентите чуват късно през нощта — изкормени котки. Доколкото разбирам, звукът бил доста ужасяващ.

Погледнах го. Изглеждаше почти готов да избухне в смях.

— О, хайде изплюй камъчето — казах му с престорена сериозност. — Давай. Заслужил си го, след като си толкова хитър. Макар че в днешно време никой вече не използва котешки черва за струни.

Той се изкикоти, твърде доволен от себе си. Взех си от сладкишите му и го заръфах, като се надявах да му дам ценен урок по скромност.

— Значи не си се отказал?

Кимнах.

— Мислех, че може да си променил плановете си. — Симон изглеждаше облекчен. — Напоследък не съм те виждал да носиш лютнята си.

— Не е необходимо — обясних аз. — Сега, когато имам достатъчно време да се упражнявам, не е нужно да се измъквам за няколко минути при всеки удобен случай.

Група студенти минаха край нас и единият от тях помаха на Симон.

— Кога смяташ да го направиш?

— В Деня на скръбта — отвърнах аз.

— Толкова скоро? Само преди два цикъла се безпокоеше, че си позабравил свиренето. Толкова бързо ли си го припомни?

— Не съвсем — признах аз, — ще са ми необходими години, за да си припомня всичко. — Свих рамене и пъхнах остатъка от сладкиша в устата си. — Но вече ми е по-лесно. Музиката не се блъска в ръцете ми, просто… — Опитах се да му обясня, после се отказах и пак свих рамене. — Готов съм.

Честно казано, бих предпочел да се поупражнявам още месец или още цяла година, преди да заложа таланта си, но не разполагах с това време. Семестърът почти беше приключил. Нуждаех се от пари, за да отложа дълга си към Деви и да платя предстоящата такса за обучение.

Не можех да чакам повече.

— Сигурен ли си? — попита Сим. — Чувал съм да си пробват таланта хора, които са наистина добри. В началото на тоя семестър един възрастен мъж изпя песента за… за онази жена, дето съпругът й отишъл на война.