Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
- Название:Патрик Ротфус Името на вятъра
- Автор:
- Жанр:
- Издательство:неизвестно
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг:
- Избранное:Добавить в избранное
-
Отзывы:
-
Ваша оценка:
Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра краткое содержание
Патрик Ротфус Името на вятъра - читать онлайн бесплатно полную версию (весь текст целиком)
Интервал:
Закладка:
— Подкрепям — рече Килвин.
— Всички ли са съгласни?
Всички вдигнаха ръце с изключение на Хеме и Брандеур.
— Решението е взето. Наказанието се определя на официално извинително писмо, поднесено на…
— За бога, Артър — намеси се Хеме. — Нека поне писмото да бъде публично достояние.
Ректорът изгледа гневно Хеме и след това сви рамене.
— … официално извинително писмо, съобщено публично преди есенния семестър. Всички ли са съгласни? — вдигнаха се всички ръце. — Решението е взето.
Ректорът се приведе напред на лакти и погледна надолу към Амброуз.
— Ре'лар Амброуз, в бъдеще се въздържай да ни губиш времето с лъжливи обвинения.
Можех да усетя гнева, който струеше от Амброуз. Беше като да седиш близо до огъня.
— Да, господине.
Преди да успея да изпитам задоволство от думите му, ректорът се обърна към мен:
— А ти, Квоте, в бъдеще да се държиш по-благоприлично.
Впечатлението от строгите му думи донякъде беше развалено от факта, че до него Елодин беше започнал весело да си тананика мелодията на „Магарето Магаракис“.
Сведох поглед, като се опитвах с всичка сила да сдържа усмивката си.
— Да, господине.
— Свободни сте.
Амброуз се завъртя на пети и се втурна към вратата, но преди да успее да излезе, Елодин започна да си пее на глас:
P>
Той е породисто магаре, то се вижда от походката му!
И само за едно медно пени ще ви позволи да го яхнете!
P$
* * *
Мисълта, че трябва да напиша публично извинение, беше унизителна за мен. Но както казват, най-доброто отмъщение към враговете ти е да живееш добре. Така че реших да не обръщам внимание на Амброуз и да се наслаждавам на новия си луксозен начин на живот в „Кон и четворка“.
Но отмъщението ми трая само два дни. На третия странноприемницата вече имаше нов собственик. Нисичкият, весел Каверин беше заменен от висок слаб мъж, който ме уведоми, че вече няма нужда от услугите ми. Беше ми казано да освободя стаите преди падането на нощта.
Беше дразнещо, но знаех най-малкото четири или пет странноприемници с подобно ниво на качество, които биха се зарадвали на възможността да наемат музикант със сребърни свирки.
Но съдържателят на „Бодливата зеленика“ отказа да разговаря с мен.
„Белият елен“ и „Короната на кралицата“ бяха доволни от своите сегашни музиканти. Чаках повече от час в „Златното пони“, преди да осъзная, че съм получил учтив отказ. Когато ме отпратиха и в „Кралския дъб“, вече бях бесен.
Това беше работа на Амброуз. Не знам как го беше постигнал, но знаех, че той стои в дъното. Вероятно с подкупи или беше пуснал слух, че всяка странноприемница, която наеме еди-кой си червенокос музикант, ще загуби голям брой заможни благородни клиенти.
И така, започнах да обикалям останалите странноприемници от тая страна на реката. Всички първокласни вече ми бяха отказали, но оставаха още много уважавани места.
През следващите няколко часа опитах в „Овчарска отмора“, „Главата на глигана“, „Кучето в стената“, „Петолинието“ и „Наметалото“.
Амброуз беше проявил голямо старание — нито една от странноприемниците не беше заинтересована.
Докато стигна до „При Анкер“, вече беше се стъмнило и единственото, което ме караше да продължавам да опитвам, беше гневът. Бях решен да опитам и последната странноприемница от тая страна на реката, преди да прибягна отново към плащането за храна и легло.
Точно преди да вляза в странноприемницата, видях самия Анкер, който се беше качил на стълба и заковаваше едно дълго парче от кедровата обшивка обратно на мястото му. Той свали поглед надолу към мен, когато застанах в основата на стълбата.
— Значи ти си този — каза той.
— Моля? — озадачих се аз.
— Един човек се отби и ми каза, че ако наема млад червенокос младеж, това ще ми създаде цял куп неприятности. Като гледам, ти си тоя младеж — кимна той към лютнята ми.
— Ами тогава — казах аз и нагласих ремъка на лютнята на рамото си — няма да ви губя времето.
— Още не си го направил — рече той, слезе от стълбата и избърса ръце от ризата си. — Това място има нужда от малко музика.
— Не се ли безпокоите? — изпитателно го погледнах аз.
— Проклетите малки досадници си мислят, че могат да купят и слънцето, нали? — изплю се той.
— Точно този вероятно би могъл да си го позволи — мрачно рекох аз, — че и луната в добавка, та да си има пълен комплект.
— На мен нищо не може да ми стори — изсумтя подигравателно Анкер. — Не обслужвам хора като него, че да ми прогони клиентите. А мястото си е лично мое, тъй че не може да го купи и да ме уволни, както стори с клетия старец Каверин…
— Някой е купил „Кон и четворка“?
— Не знаеше ли? — изгледа ме учудено Анкер.
Бавно поклатих глава. Нужно ми беше време, за да смеля тази информация. Амброуз беше купил „Кон и четворка“ само и само да ме остави без работа. Не, беше твърде хитър, за да го направи директно. По-вероятно беше дал пари назаем на приятел, под формата на инвестиция.
Колко ли му бе струвало? Хиляда таланта? Пет хиляди?
Дори не можех да предположа колко би струвала странноприемница като „Кон и четворка“. Още по-обезпокоителното беше, че бе успял да го направи толкова бързо.
Нещата започваха да ми се изясняват. Знаех, че Амброуз е богат, но, честно казано, в сравнение с мен _всеки_ друг беше богат. Никога не се бях замислял _колко_ богат всъщност е той или _как_ би могъл да използва състоянието си срещу мен. Бях получил урок за това какво влияние можеше да има един първороден син на заможен барон.
За пръв път бях доволен, че в Университета имаше строги правила за поведение. Щом Амброуз беше готов да направи това, можех само да гадая какви драстични мерки би предприел, ако не трябваше поне привидно да се държи вежливо с мен.
Една млада жена се облегна на външната врата на странноприемницата и ме изтръгна от мислите ми.
— Проклет да си, Анкер! — изкрещя тя. — Нямам намерение да мъкна всичко, докато ти си стоиш там и си чешеш задника! Ела тук!
Анкер измърмори нещо под носа си, взе стълбата и я прибра зад ъгъла на тясната уличка.
— И какво изобщо правиш с тоя младеж? Да не си уреждаш среща с майка му?
Когато Анкер отвори вратата на кръчмата, от там до улицата се дочу тихият шум на множество разговори.
— Ще ми е любопитно да чуя тая песен — ухили се той. — Защо не дойдеш да я изсвириш?
— Ако наистина сте сигурен, че го искате — отвърнах аз, като не можех да повярвам на късмета си. — Това със сигурност ще ви донесе неприятности.
— Неприятности — засмя се той, — какво знае момче като теб за неприятностите? Имал съм неприятности още преди да се родиш. Имал съм неприятности, за които дори нямаш думи, с които да ги опишеш. — Той се обърна към мен, като продължаваше да стои на прага на вратата. — Доста време мина, откакто тук редовно се е свирила музика. Не мога да кажа, че това ми харесва. Истинската кръчма трябва да има музика.
Читать дальшеИнтервал:
Закладка: