Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Само той го нарича така — тихо каза Манет. — Това е „костен катран“.

— Костен катран ли?

— Силно разяждащ е — кимна той. — Ако го капнеш върху ръката си, ще стигне до костта за около десет секунди.

Докато всички наблюдаваха, Килвин си сложи дебела кожена ръкавица и преля около трийсетина грама от металната кутия и една стъкленица.

— Важно е преди преливането стъклото да се охлади, тъй като веществото кипи при стайна температура.

Той бързо затвори стъкленицата и я вдигна, за да могат всички да я видят.

— Също така е много важно запушалката да издържа на налягане, тъй като течността е изключително летлива. Под формата на газ тя има повърхностно напрежение и вискозитет, подобни на живака. Този газ е по-тежък от въздуха и не се разсейва. Частиците му остават заедно.

Без повече предисловия Килвин хвърли стъкленицата в близката пещ и оттам се чу ясният остър звук на пръсващо се стъкло. От височината, на която бях, можех да видя, че пещта вероятно е била почистена специално за този случай. Беше празна — просто една плитка кръгла яма от голи камъни.

— Жалко, че той не си пада повече по зрелищните представления — тихо ми рече Манет. — Елкса Дал щеше да направи това е малко повече нюх.

Стаята се изпълни с остър пукот и съскане, когато тъмната течност се загря от стените на камъните в пещта и започна да кипи. От високото можех да видя как дъното на кладенеца бавно се изпълва с гъст мазен дим. Всъщност не приличаше нито на дим, нито на мъгла. Краищата не се разсейваха. Стоеше и висеше на едно място като малък тъмен облак.

Манет ме потупа по рамото и аз се обърнах към него точно навреме, за да избегна ослепителния първоначален блясък, когато облакът се възпламени. Отвсякъде наоколо се чуха уплашени възгласи и аз предположих, че по-голямата част от останалите зрители се бяха оказали неподготвени. Манет се ухили и ми смигна многозначително.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да наблюдавам.

По повърхността на мъглата танцуваха острите върхове на пламъци, оцветени в яркочервено.

Допълнителната топлина накара тъмната мъгла да закипи по-бързо и да се разрасне, докато пламъците не започнаха да облизват високия до кръста ръб на пещта. Дори от мястото, където стоях на металната пътека, можех да почувствам лека топлина върху лицето си.

— Как се нарича това? — попитах го аз. — Огнена мъгла?

— Бихме могли да го наречем така — отговори той. — Килвин вероятно би го нарекъл атмосферно активирано запалително действие.

Огънят примигна и спря изведнъж и стаята остана изпълнена с острата миризма на нагорещен камък.

— Освен че е със силно разяждащо действие — каза Килвин, — в газообразното си състояние реактивът е силно запалим. Щом се нагрее достатъчно, той изгаря при досег с въздуха. Създадената топлина може да предизвика каскадна екзотермична реакция.

— Голям проклет каскаден огън — рече Манет.

— Бива те да припяваш — тихо казах аз, като се опитвах да запазя сериозно изражение на лицето си.

— Този контейнер — Килвин посочи кутията — е проектиран да запази веществото студено и под налягане. Не забравяйте това, докато той стои тук, в работилницата. Избягвайте прекалената топлина в близост до него.

След тези думи Килвин се обърна и се отправи обратно към кабинета си.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Какво повече има за казване? — сви рамене Манет. — Килвин не позволява на никой да работи тук, освен ако не е внимателен, а сега всички знаят за какво трябва да внимават.

— Защо въобще е тук това? — попитах отново. — За какво служи?

— Да изкара акъла на първокурсниците — ухили се той.

— А някакво по-практично приложение от това няма ли?

— Страхът е нещо твърде практично. Но можеш да го използваш и за да направиш различен вид излъчвател за симпатични лампи. Получаваш синкава светлина вместо обичайната червена. По-малко дразни очите. И цената му е безбожно висока.

Погледнах надолу към работилницата, но не можах да видя Фела никъде измежду тълпата от хора. Отново се обърнах към Манет:

— Искаш ли да продължиш да играеш ролята на загрижен наставник и да ми покажеш как става това?

Той разсеяно прокара ръка през рошавата си коса и сви рамене.

— Разбира се.

* * *

По-късно същата нощ свирех в „При Анкер“, когато погледът ми беше привлечен от красиво момиче, което седеше на една от претъпканите маси в дъното на заведението.

Много ми заприлича на Дена, но знаех, че приликата е само плод на собственото ми въображение. Надявах се да успея да я разгледам по-добре, след като от няколко дни я наблюдавах само с крайчето на окото си.

Когато я погледнах отново, разбрах истината…

Наистина беше Дена, която припяваше на „Дъщерите на търговеца на говеда“ заедно с половината от останалите посетители на „При Анкер“. Тя видя, че я гледам, и ми махна.

Появата й толкова ме изненада, че пръстите ми се оплетоха и песента се разпадна. Всички се засмяха и аз направих дълбок поклон, за да скрия объркването си. Публиката се смя и ме освирква около минута, като се наслаждаваше повече на грешката ми, отколкото на самата песен. Такава е човешката природа.

Изчаках вниманието им да се насочи другаде и след това небрежно се отправих към мястото, където седеше Дена.

Тя се изправи, за да ме поздрави.

— Чух, че свириш от тая страна на реката. Но се чудя как ще си запазиш работата, ако бъркаш всеки път, когато някое момиче ти намигне.

— Това не се случва толкова често — леко се изчервих аз.

— Намигването или това, че бъркаш?

Не успях да измисля какво да отговоря и се изчервих още повече, а тя се засмя.

— Колко дълго ще свириш тази нощ?

— Не много — излъгах, защото уговорката ми с Анкер беше да свиря още поне час.

— Чудесно — лицето й просветна. — Ела с мен след това, имам нужда да се разходя с някого.

Поклоних й се, като не можех да повярвам на късмета си.

— На твое разположение съм, разбира се. Нека отида да довърша ангажимента си — отправих се към бара, където Анкер и две от сервитьорките му бяха заети да разливат напитките.

След като не успях да привлека вниманието му, го дръпнах за престилката, когато минаваше покрай мен. Той рязко спря и едва не разля подноса с напитките върху една маса с клиенти.

— В името на божиите зъби, момче. Какво те е прихванало?

— Анкер, трябва да тръгвам. Тази вечер не мога да остана до края.

Лицето му се вкисна.

— Тълпи като тази не идват тук от любезност. И няма да останат, освен ако не чуят някоя песен или нещо, което да ги забавлява.

— Ще изсвиря още една дълга песен. Но след това трябва да тръгвам — погледнах го отчаяно. — Кълна се, че ще ти се отплатя за това.

— Да нямаш неприятности? — Той се вгледа по-внимателно в мен и когато поклатих глава, добави: — Значи е момиче. — Той обърна глава към гласовете, които настояваха за още напитки, след това енергично ми махна с ръка да вървя. — Добре, отивай. Но се постарай се песента да е хубава и дълга. И ще ми дължиш услуга.