Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Дена ми хвърли кос поглед и се усмихна.

— Винаги си толкова предпазлив. Никога не съм познавала мъж, който да пристъпва толкова деликатно към тези неща. — Погледна лицето ми, сякаш беше някаква загадка, която тя се опитваше да разгадае. — Очаквам утре по обяд да е подходящото време. В „Еолиан“.

Почувствах как в тялото ми се разлива топлина при мисълта, че ще я видя отново.

— _Просто се чудех ти какво правиш тук_ — размишлявах на глас аз, докато си припомнях разговора ни тогава, което сякаш беше преди цяла вечност. — След това ти ме нарече „лъжец“.

Тя се наведе напред и утешително ме докосна по ръката.

Ухаеше на ягоди, а устните й бяха толкова предизвикателно червени — дори на лунната светлина.

— Дори и тогава съм те познавала толкова добре.

Разговаряхме през дългите часове на нощта. Разказах й какви са чувствата ми по много заобиколен начин, тъй като не исках да изглеждам прекалено самонадеян. Мисля, че и тя направи същото, но не бях съвсем сигурен. Беше нещо подобно на онези сложни модегански дворцови танци, при които партньорите са само на сантиметри един от друг, но ако са умели, никога не се докосват.

Такъв беше разговорът ни. Но ни липсваше не само докосването, което да ни води, а и сякаш бяхме оглушали по някакъв странен начин. Така че танцувахме много предпазливо, без да сме сигурни каква е музиката, която звучи в ушите на другия, а може би и неуверени дали той изобщо танцува.

* * *

Както винаги Деох пазеше на входа. Когато ме видя, ми махна.

— Господин Квоте. Страхувам се, че изпуснахте приятелите си.

— Предполагах, че ще стане така. Отдавна ли си тръгнаха?

— Само преди час. — Той протегна ръце над главата си, направи гримаса и след това отново ги отпусна с уморена въздишка.

— Изглеждаха ли ядосани, че съм ги зарязал?

— Не особено — ухили се той. — И те също попаднаха на две очарователни красавици. Не толкова очарователни колкото твоята, разбира се.

Изглежда се чувстваше неловко. Заговори бавно, като внимателно подбираше думите си:

— Виж… Квоте. Знам, че това не ми е работа, и се надявам да не ме разбереш погрешно. — Той се огледа и внезапно се изплю. — Проклет да съм. Хич не ме бива в тия неща.

Той ме погледна отново и направи неопределен жест.

— Виждаш ли, жените са като огън, като пламъци. Някои жени са като свещи — блестящи и приятелски. Други са като единични искри, живи въглени, като светулки, които да гониш в летните нощи. Някои са като лагерни огньове, които ти дават светлина и топлина за през нощта, но които искаш да напуснеш след това. Някои жени са като домашни огнища, в които няма много за гледане, но под повърхността са живи, зачервени въглени, които горят дълго, дълго време. Но Диана… Диана е като водопада от искри, които се изсипват от остро желязно острие, което Бог заточва върху точилния камък. Не можеш да откъснеш погледа си от нея, не можеш да направиш друго, освен да я желаеш. Можеш дори да я докоснеш за миг. Но не можеш да я задържиш. Тя ще разбие сърцето ти…

Споменът за прекараната вечер беше твърде пресен в съзнанието ми, за да обърна сериозно внимание на предупреждението на Деох.

— Деох — усмихнах се аз, — сърцето ми е направено от материал по-здрав от стъкло. Когато ме удари, тя ще открие, че то е силно като месинг, подсилен с желязо, или като злато и диамант, смесени ведно. Не мисли, че съм непредпазлив като някой уплашен елен, замръзнал при звука на ловджийските рогове. Тя е тази, която трябва да внимава, защото когато го удари, сърцето ми ще издаде толкова красив и звънлив звук, че ще я върне при мен на крилете на ангели.

Думите ми накараха Деох да се разтърси от смях на изумление.

— Бога ми, ти си смелчага — поклати глава той — и твърде млад. Иска ми се и аз да бях толкова смел и млад като теб. — Като продължаваше да се усмихва, той се обърна да влезе в „Еолиан“. — Лека нощ тогава.

— Лека нощ.

На Деох му се искаше да е като мен? Това беше най-добрият комплимент, който можех да получа.

Но още по-доброто беше, че дните ми на безплодно търсене на Дена бяха приключили. Утре по обяд в „Еолиан“ — „обяд, разходки и разговори“, както се бе изразила тя. Мисълта за това ме изпълни с шеметно вълнение.

Колко млад бях тогава. Колко глупав. И колко мъдър.

> 66.

> Избухване

Събудих се рано на другата сутрин, нервен при мисълта за очаквания обяд с Дена. Тъй като знаех, че ще е безсмислено да се опитам да заспя отново, се отправих към Рибарника. Екстравагантните харчове от миналата вечер ме бяха оставили с точно три пенита в джоба и аз бях нетърпелив да се възползвам от новото положение, което си бях извоювал.

Обикновено работех в Рибарника през нощта. Сутрин мястото изглеждаше различно. Тогава имаше само петнайсет-двайсет човека, които се занимаваха със своите собствени проекти. Вечерно време обикновено имаше два пъти повече хора. Килвин беше в офиса си както винаги, но атмосферата беше по-спокойна — оживена, но не и шумна.

Дори в един от ъглите на работилницата забелязах Фела, която внимателно дялаше парче обсидиан с големината на голям самун хляб. Не беше много чудно, че досега не я бях виждал тук преди, след като имаше навика да идва в работилницата толкова рано.

Въпреки предупреждението на Манет за първия ми проект реших да направя една партида сини излъчватели. Беше трудна работа, защото изискваше използването на костен катран, но те щяха да се продадат доста бързо и целият процес щеше да ми отнеме четири или пет часа внимателна работа.

Не само можех да свърша навреме, за да се срещна с Дена за обяд в „Еолиан“, но може би щях да мога да получа малък аванс от Килвин, така че да имам малко пари в кесията си, когато отидех на срещата с нея.

Събрах необходимите инструменти и се настаних под един от димоотводите край източната стена. Избрах си място близо до крана за вода на един от огромните резервоари от двойно подсилено стъкло с вместимост две хиляди литра, пръснати из цялата работилница. Така, ако разлееш нещо опасно върху себе си, докато работиш, можеш просто да отвориш крана и да се изплакнеш под струя хладка чиста вода.

Разбира се, нямаше да ми се наложи да го правя, ако бях достатъчно внимателен. Но беше добре водата да ми е подръка, просто за всеки случай. След като настроих димоотвода, отидох до масата, където се съхраняваше костеният катран. Макар да знаех, че той не е по-опасен от триона за камъни или колелото за синтероване, лъскавият метален контейнер ми действаше доста изнервящо.

А и днес нещо беше различно. Махнах на един от по-опитните изобретатели, докато минаваше край мен.

Джаксим имаше характерния изтощен вид на повечето изобретатели, когато са по средата на голям проект. Сякаш беше решил да не спи, докато не приключи напълно.