Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

_Кап-кап, кап-кап._

— Хитро. Използваш най-добрите ми трикове срещу мен самия. Възнамеряваш да държиш историята ми за заложник.

— Ще разкажа истината.

— Нищо друго освен истината не може да ме пречупи. Има ли нещо по-трудно от истината? — по лицето му бързо премина болнава, подигравателна усмивка.

За един дълъг миг само звукът от капките, които падаха върху пода, нарушаваше тишината в стаята.

Накрая Коте излезе през вратата зад тезгяха.

Летописеца стоеше неловко в празната стая, без да е сигурен дали е получил отказ и трябва ли да си върви.

Няколко минути по-късно Коте се върна с ведро сапунена вода. Без да поглежда към разказвача на истории, той започна внимателно и методично да мие бутилките. Избърса дъната на всяка от тях от ягодовия ликьор и ги постави върху тезгяха, между себе си и Летописеца, сякаш можеха да му послужат за защита.

— Значи ти търсеше легендата и вместо това намери човека — безизразно каза той, без да поглежда нагоре. — Чувал си историите и сега искаш да разбереш как наистина са се случили нещата.

Очевидно облекчен, Летописеца остави чантата си върху една от масите и изненадано забеляза, че ръцете му треперят.

— Преди известно време дочухме за теб. Просто слухове. Всъщност не очаквах… — Внезапно почувствал се неловко, Летописеца спря за момент. — Представях си те по-стар.

— Аз съм — отвърна Коте.

Летописеца изглеждаше объркан, но преди да успее да каже нещо, съдържателят продължи:

— Какво те доведе в този забутан край на света?

— Среща с графа на Баедн-Брит — каза Летописеца, като тежко въздъхна. — След три дни в Трейа, ако не броим днес.

Съдържателят спря за момент с търкането.

— Очакваш да стигнеш до имението му за четири дни? — тихо попита той.

— Изостанах с графика — призна Летописеца. — Откраднаха ми коня близо до Абътс Форд — той хвърли поглед през прозореца, към притъмняващото небе, — но ще наваксам с по-малко сън. Утре сутринта тръгвам и ти се махам от главата.

— Е, не искам аз да съм причината да си губиш от съня — саркастично отвърна Коте и очите му отново заискриха неприветливо. — Мога да ти разкажа всичко на един дъх. — Той се прокашля. — Участвах в трупа, пътувах, обичах, изгубих, доверих се и бях предаден. Запиши си го и след това го изгори, защото така ще е най-добре за теб.

— Не приемай думите ми по този начин — бързо отвърна Летописеца. — Ако желаеш, цялата нощ е на наше разположение, както и няколко часа от утрото.

— Колко любезно от твоя страна — сряза го Коте. — Искаш да ти разкажа моята история за една _вечер_? Без каквото и да е време да си припомня нещата? Без да мога да се подготвя? — Устата му се сви в тънка линия. — Не. Отивай да си губиш времето с оня благородник. Няма да се занимавам повече с това.

— Ако си сигурен, че ще ти трябва… — побърза да каже Летописеца.

— Да — Коте с трясък остави бутилката върху тезгяха. — Със сигурност може да се каже, че ще ми трябва повече време от това. И тази нощ няма да получиш нищо. Нужно е време, за да се подготви една истинска история.

Летописеца нервно потръпна и прокара ръце през косата си.

— Мога да използвам и утрешния ден в записването на историята ти… — Той не довърши, като видя, че Коте клати глава.

След като помълча известно време, отново продължи, като по-скоро сякаш говореше на себе си:

— Ако взема кон в Баедн, мога да ти отделя целия утрешен ден, по-голямата част от нощта и част от следващия ден. — Той потри челото си. — Мразя да яздя през нощта, но…

— Ще ми трябват три дни — рече Коте. — Сигурен съм.

— Но… графът — пребледня Летописеца.

Коте презрително махна с ръка.

— На никого не му трябват цели три дни — твърдо рече Летописеца. — Разпитвах не кой да е, а Орен Велситер. _Самият_ Орен Велситер. Той е осемдесетгодишен, а животът, който е живял, се равнява на двеста години. Ако се броят и лъжите — може да са и петстотин. _Той_ беше този, който ме потърси — настойчиво подчерта Летописеца. — И му бяха необходими само два дни.

— Това е моето предложение — простичко отвърна съдържателят. — Или ще го направя както трябва, или изобщо няма да го правя.

— Чакай малко — просветна лицето на Летописеца. — Досега си правех плановете отзад напред — каза той, като поклати глава на собствената си глупост. — Просто първо ще посетя графа и след това ще се върна. Тогава ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно. Даже мога да доведа и Скарпи със себе си.

Коте хвърли на Летописеца поглед, изпълнен с дълбоко пренебрежение.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо ще съм тук, когато се върнеш? — скептично го запита той. — И като стана въпрос, какво те кара да мислиш, че можеш просто свободно да си излезеш оттук след онова, което научи?

Летописеца притихна напълно.

— Да не би… — Той преглътна и започна отначало: — Да не би да искаш да кажеш, че…

— Разказването на историята ще отнеме три дни — прекъсна го Коте, — които започват утре. _Това_ казвам.

Летописеца затвори очи и прокара ръка през лицето си. Графът, разбира се, щеше да е бесен. И не беше ясно какво щеше да се наложи да стори, за да си върне благоразположението му. И все пак…

— Ако това е единственият начин, по който мога да получа тази история — приемам.

— Радвам се да го чуя. — Съдържателят се отпусна и на устните му се появи подобие на усмивка. — Хайде сега, да не би три дни да са толкова необичайно много?

Сериозното изражение на Летописеца се върна.

— Три дни наистина са необичайно много… — Част от усещането за собствената му значимост се появи отново. — Но пък от друга страна… — Той направи жест, с който да покаже колко безполезни са думите. — Ти си Квоте.

Мъжът, който наричаше себе си Коте, погледна иззад бутилките си. На устните му изгря истинска усмивка. В очите му се разгоря искра. Изведнъж той сякаш изглеждаше по-висок.

— Да, предполагам, че е така — каза Коте и в гласа му имаше стоманена твърдост.

> 7.

> За началото и имената на нещата

През прозорците на „Пътният камък“ се лееше светлина. Тя беше спокойна и свежа — подходяща за поставяне на ново начало. Минаваше покрай воденичаря, докато той подготвяше колелото на воденицата си за работата през деня. Огряваше огнището, което ковачът разпалваше отново след четири дена студено коване на метала.

Докосваше товарните коне, впрегнати в каруците, и остриетата на сърповете, които проблясваха в готовност за началото на есенния ден.

Вътре в „Пътният камък“ светлината падна върху лицето на Летописеца и после върху началото на празната страница, която очакваше първите думи от новата история. Светлината потече върху тезгяха, разпиля се в хиляди малки дъги, започващи от цветните бутилки, и запълзя по стената към меча, сякаш в търсене на истинското начало.