Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Какво се случи? — попита.

— Може да съм ти счупил някое и друго ребро — каза мъжът. — Един се беше качил върху теб. Нямах голям избор. — Той сви рамене. — Съжалявам, ако това има някакво значение за теб. Вече заших драскотините по ръцете ти. Би трябвало бързо да се оправиш.

— Няма ли ги вече?

Качулката кимна.

— Скраелите не отстъпват. Те са като рояк оси. Атакуват, докато не измрат.

— Има цял рояк от тези неща? — на лицето на Летописеца се изписа ужас.

— Слава Богу — не. Бяха само пет. Обаче трябва да ги изгорим и заровим за всеки случай. Вече нарязах дървата, които ни трябват — ясен и самодивско дърво.

Летописеца се засмя с леко истерична нотка.

— Точно като в детската песничка:

P>

Нека се захванем здраво

и копаем отзарана.

Със самодивско дърво и ясен

ровът ни да е опасан.

P$

— Точно така — сухо каза мъжът. — Ще се изненадаш какви неща са скрити в детските песнички. Но макар да не мисля, че ще се наложи да копаем чак „отзарана“, не бих отказал малко помощ… — многозначително провлачи той.

Летописеца предпазливо опипа тила си с една ръка, след това погледна пръстите си, изненадан, че не са омазани в кръв.

— Мисля, че съм добре — рече той, като първо предпазливо се надигна на лакът и след това се изправи до седнало положение. — Има ли няк… — Очите му примигнаха и той се отпусна назад, все едно костите му поддадоха. Главата му се удари в земята, отскочи веднъж и след това спря, леко извърната на една страна.

* * *

Коте търпеливо седеше и чакаше, без да откъсва очи от изпадналия в безсъзнание мъж. Когато видя, че не помръдва, с изключение на движещия се нагоре-надолу гръден кош, съдържателят вдървено се изправи на крака и коленичи край Летописеца. Повдигна единия му клепач, след това другия и изсумтя на гледката, макар и да не изглеждаше особено изненадан.

— Предполагам, че няма шанс да се събудиш — заяви той без особена надежда в гласа, след което потупа леко бледата буза на Летописеца. — Мда, май няма никакъв шанс… — Капка кръв падна върху челото на писаря, последвана бързо от втора.

Коте се изправи, така че да не е наведен над изгубилия съзнание мъж, и изтри кръвта, доколкото можа, тоест не особено добре, тъй като и ръцете му бяха изцапани с кръв.

— Съжалявам — разсеяно се извини той.

Дълбоко въздъхна и махна качулката си. Червената му коса беше сплъстена върху главата, а половината му лице беше омазано с полузасъхнала кръв. Той бавно започна да сваля съдраните остатъци от наметалото си. Под него носеше кожена ковашка престилка, цялата покрита с разрези. Махна и нея, и отдолу се показа обикновена сива риза от домашно тъкано платно. И двете му рамена, и лявата ръка бяха тъмни и подгизнали от кръв.

Коте започна да разкопчава копчетата на ризата си, но после се отказа да я сваля. Изправи се предпазливо, взе лопатата и започна бавно и мъчително да копае.

> 5.

> Бележки

Отдавна беше минало полунощ, докато Коте успее да се върне в Нюар с отпуснатото тяло на Летописеца, метнато върху наранените му рамене. Къщите и магазините на града бяха тъмни и притихнали, но „Пътният камък“ беше изпълнен със светлина.

Баст стоеше на прага и очевидно не го свърташе на едно място от нерви.

Когато видя приближаващата се фигура, той се затича по улицата, като гневно размахваше парче хартия.

— Бележка?! Измъкваш се и ми оставяш просто една _бележка_? — изсъска през зъби той. — Аз да не съм ти някоя пристанищна курва?

Коте се извъртя и прехвърли отпуснатото тяло на Летописеца в ръцете на Баст.

— Знаех си, че ще започнеш да спориш с мен, Баст.

Баст продължаваше да държи тялото на Летописеца пред себе си без особено усилие.

— Това дори и бележка не беше: „Ако четеш това, значи вече сигурно съм мъртъв.“ — Що за бележка!

— Не предполагах, че ще я намериш преди сутринта — уморено каза Коте, докато се отправяха по улицата към странноприемницата.

Баст погледна надолу към мъжа, когото носеше, сякаш едва сега го забелязваше.

— Кой е този? — Леко го разтърси, като го разглеждаше с любопитство, преди с лекота да го прехвърли през едното си рамо, сякаш беше обикновен чувал.

— Някакъв нещастник, който се оказа на пътя в неподходящия момент — с леко презрение отвърна Коте. — Не го друсай много. Главата му може да не е в много добро състояние.

— Защо, по дяволите, изобщо се измъкна по тоя начин? — запита го Баст, докато влизаха в странноприемницата. — Ако ще оставяш бележка, поне трябва да ми кажеш какво… — Очите на Баст се ококориха, щом видя Коте на светлината на лампите — блед и с лице, набраздено от кръв и мръсотия.

— Щом си нямаш друга работа, можеш да продължаваш да се занимаваш с тия глупави въпроси — сухо отвърна Коте. — Нещата са точно толкова зле, колкото изглеждат.

— Ходил си на лов за тях, нали? — отново изсъска Баст и след това очите му се отвориха широко. — Не. Ти запази парче от онзи, който Картър уби. Не мога да повярвам. Излъгал си ме. Излъгал си _мен_!

Коте въздъхна, докато с мъка се изкачваше по стълбите.

— Разстроен си заради лъжата или за това, че не можа да ме хванеш, че те лъжа?

— Ядосан съм, че си помислил, че не можеш да ми се довериш — бързо отвърна Баст.

Разговорът им замря, докато отвориха една от многото празни стаи на втория етаж, свалиха дрехите на Летописеца и го напъхаха на топло под завивките. Коте остави чантата и пътната торба на мъжа на пода близо до леглото.

Когато затвори вратата на стаята, Коте каза:

— Вярвам ти, Баст, но исках да си в безопасност. Знаех, че мога и сам да се справя.

— Можех да ти помогна, Реши. — В гласа на Баст се долавяше обида. — Знаеш го.

— Все още можеш да ми помогнеш, Баст — рече Коте, след като влязоха в стаята му и той тежко седна на ръба на тясното си легло. — Имам нужда от няколко шева. — Започна да разкопчава ризата си. — Мога и сам да го направя, но ще ми е трудно да стигна до раменете и гърба си.

— Говориш глупости, Реши. Разбира се, че ще го направя.

— Нещата ми са долу, в мазето. — Коте направи жест към вратата.

— Много благодаря, но ще използвам собствените си игли — пренебрежително изсумтя Баст. — Добрите стари кости. А не твоите противни, нащърбени железа, дето се забиват в кожата като омразни трески. — Той потръпна. — Река и камъни! Направо е ужасяващо колко сте изостанали! — Баст излезе от стаята, като остави вратата отворена след себе си.

Коте бавно свали ризата си, направи кисела гримаса и със свистене пое въздух през стиснатите си зъби, щом дръпна засъхналите корички кръв от раните си. Лицето му отново придоби невъзмутимо изражение в момента, в който Баст се върна в стаята с леген вода и започна да го почиства.

След като съсирената кръв беше отмита, дългите, прави резки, които прорязваха целия му гръб, станаха ясно видими. Те образуваха вдлъбнати, червени черти върху светлата кожа на съдържателя — изглеждаше като нарязана с бръснач или парче счупено стъкло. Общо имаше около дузина порязвания, като по-голямата част от тях бяха в горната част на раменете му и още няколко по гърба му и по дължината на ръцете. Една резка започваше от горната част на главата му и минаваше през косата, стигайки зад ухото.