Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Докато лежахме там задъхани, надникнахме през ръба на скалата. Под нас, на върха на хълма, тъмната форма се бе насочила към кръга от светлината на огъня ни. Полускрита от сенките, тя изглеждаше по-голяма от всяко животно, което някога бях виждал — огромна като претоварен фургон. Беше черна, с масивно като на бик тяло.

Приближаваше се със странно влачене, което не приличаше на движението на бик или кон. Вятърът раздуха огъня и го накара да се разгори. Тогава видях, че фигурата движеше едрото си тяло ниско над земята, с крака, разположени отстрани като на гущер.

Когато тя се доближи още до светлината, вече нямаше как да бъде сбъркана. Това беше огромен гущер. Не дълъг като змия, и тумбест като парче шлака. Дебелият му врат преминаваше в глава с формата на масивен плосък клин.

Той измина разстоянието от билото на хълма до огъня ни наведнъж и с неочаквана бързина. Отново изсумтя с дълбок като тътена на гръмотевица звук, който усетих върху гърдите си. С приближаването си гущерът мина покрай другия сив камък и аз осъзнах, че очите не ме лъжат — той беше по-голям от сивия камък. Раменете му бяха високи повече от два метра, а тялото дълго към пет. Беше голям колкото каруца и едър колкото дузина бикове, събрани заедно.

Мърдаше огромната си глава нагоре-надолу и отваряше и затваряше широката си уста, вкусвайки въздуха.

След това избухна син пламък. Внезапната му светлина беше заслепяваща и чух как до мен Дена извика. Бързо наведох глава и усетих как над нас премина вълна от топлина.

Разтърках очи, отново погледнах надолу и видях нещото да се приближава по-близо до огъня. Беше черно, люспесто и огромно. Отново изсумтя с гръмотевичен звук, след това разклати глава и издиша нова огромна вълна от синкав пламък.

Беше дракон.

> 75.

> Антракт — покорство

В странноприемницата „Пътният камък“ Квоте спря да разказва и погледна с очакване. Мълчанието се проточи, докато Летописеца вдигна поглед от листа.

— Давам ти възможност да кажеш нещо — рече Квоте. — Нещо от сорта на „Това не може да бъде!“ или „Драконите не съществуват…“.

Летописеца избърса върха на перото си.

— Не ми е работа да коментирам историята — кротко каза той. — Ако казваш, че си видял дракон… — Той сви рамене.

— И това го казва авторът на „Размножителните навици на обикновените дракуси“. — Квоте го изгледа разочаровано. — Деван Локийс, Великия разобличител?

— Казва го Деван Локийс, който се съгласи да не те прекъсва и да не променя дори и една дума от историята, която записва. — Летописеца остави перото и започна да разтрива ръката си. — Защото това бяха единствените условия, при които можеше да получи достъп до история, която много желаеше да чуе.

— Чувал ли си за термина „тих бунт“? — спокойно го погледна Квоте.

— Чувал съм — отвърна Летописеца с лека усмивка.

— Аз ще го кажа вместо него, Реши — весело каза Баст. — Аз не съм се съгласявал с нищо.

Квоте погледна първо единия, после другия от двамата и след това въздъхна.

— Малко неща ме отвращават повече от прекаленото покорство — рече той. — Добре ще е и двамата да запомните това. — Той махна на Летописеца отново да вземе перото си. — Много добре… И така, беше дракон.

> 76.

> Размножителните навици на обикновените дракуси

— Това е дракон — прошепна Дена. — Техлу да ни пази и закриля! Дракон!

— Не е дракон — възразих. — Дракони не съществуват.

— Погледни го! — изсъска ми тя. — Ето го там! Погледни огромния проклет дракон!

— Това е дракус — поправих я аз.

— Дяволски огромен е — каза тя с истерична нотка в гласа. — Това е един дяволски огромен дракон, който ще дойде тук и ще ни изяде.

— Не яде месо — рекох аз. — Растителнояден е. Нещо като голяма крава.

Дена ме погледна и започна да се смее. Не се смееше истерично, а безпомощно като някой, който току-що бе чул нещо толкова смешно, че просто не може да се въздържи да не се изхили. Запуши устата си с ръце и започна да се тресе от смях, като единственият звук, който се чуваше между пръстите й, беше тихо пухтене.

Отдолу просветна нов отблясък от синия огън. Както се смееше, Дена замръзна и след това махна ръце от устата си.

Погледна ме с широко отворени очи и измуча с тих и леко разтреперан глас:

— Му-у-у.

И двамата бяхме преминали толкова бързо от състояние на ужас към усещането, че сме в безопасност, че бяхме готови да се смеем на всичко просто от облекчението, което изпитвахме. Така че когато тя отново се разтърси от конвулсивен смях, който се опитваше да заглушава с ръце, аз също започнах да се смея и коремът ми се тресеше от опитите да не издавам звук. Лежахме така като две кикотещи се деца, докато под нас огромният звяр сумтеше и душеше около огъня ни, като от време на време изпускаше пламъци.

След няколко дълги минути най-сетне успяхме да започнем да се контролираме.

Дена избърса сълзите от очите си и си пое дълъг, разтреперан дъх. Плъзна се по-близо до мен, докато лявата част на тялото й се притисна до дясната ми страна.

— Слушай — тихо каза тя, докато и двамата надничахме през ръба на камъка, — това нещо не пасе. То е огромно. Никога не би успяло да се нахрани достатъчно. И погледни устата му. Погледни какви зъби има.

— Точно така. Те са плоски, а не остри. То яде дървета. Виж колко е голямо. Къде би могло да намери достатъчно месо? Ще трябва да изяжда по десет елена всеки ден. Не би могло да оцелее!

— Откъде знаеш! — обърна се да ме погледне тя.

— Четох за това в Университета. В една книга, наречена „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Използва огъня, за да привлече партньор. Нещо като оперението при птиците.

— Искаш да кажеш, че това нещо там долу… — Известно време тя мълча, търсейки подходящите думи — … ще се опита да се чифтоса с нашия лагерен огън? — На мен ми изглеждаше, че тя отново ще избухне в смях, но вместо това си пое дълбоко дъх и запази хладнокръвие. — Е, това е нещо, което трябва да видя…

И двамата усетихме как камъкът и земята под нас потрепериха. В същия момент наоколо притъмня забележимо.

Когато погледнахме надолу, видяхме, че дракусът се търкаля в огъня като прасе в калта. Земята се тресеше, докато той се извиваше и мачкаше огъня под себе си.

— Това нещо трябва да тежи… — Дена не довърши и поклати глава.

— Пет тона — предположих аз. — Поне пет.

— Може да ни докопа. Може да бутне тези камъни.

— Не ми се вярва — казах аз и потупах с ръка камъка под мен, като се опитвах да звуча по-уверен, отколкото бях наистина. — Те са били тук дълго време. В безопасност сме.

Докато се търкаляше в големия ни лагерен огън, дракусът беше разхвърлял горящи клони по цялото било на хълма. Сега той се бе насочил към един полуизгорял пън, който пушеше в тревата. Дракусът го подуши и след това се претърколи върху му, смазвайки го върху земята. След това се изправи отново на крака, отново подуши пъна и го изяде. Не го дъвчеше. Глътна го наведнъж, като жаба, която гълта щурец.