Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Преди два дни нямаше да мога да отгатна какво беше предизвикало това разрушение, но след онова, което бях видял миналата нощ…

— Нали уж били безобидни? — обърна се към мен Дена. — Май тук дракусът доста е буйствал.

С Дена избирахме откъде да минем през останките.

Белият дим се вдигаше от дълбоката дупка, останала от голямо кленово дърво, което е било изскубнато. От огъня бяха останали едва няколко въглена, които пушеха на дъното, там където някога са били корените на дървото.

Разсеяно ритнах с върха на обувката си няколко буци пръст в дупката.

— Е, добрата новина е, че твоят покровител не е тук. Лошата новина е, че… — спрях и поех дълбоко въздух — Усещаш ли тая миризма?

Дена също си пое дъх и кимна, бърчейки нос.

Качих се върху ствола на падналия клен и се огледах. Вятърът смени посоката си и миризмата стана по-силна — миришеше на мърша и гнилоч.

— Нали спомена, че не ядат месо — каза Дена, като нервно се оглеждаше.

Скочих от дървото и тръгнах обратно към отвесната скална стена. Там имаше малка дървена колиба, която беше разбита на трески. Миризмата на гнило стана по-силна.

— Добре — каза Дена, като погледна към останките, — на мен това хич не ми изглежда безобидно.

— Не знаем дали дракусът е виновен за това — възразих. — Ако чандрианите са нападнали това място, дракусът може да е бил подмамен от огъня и да е предизвикал разрушенията, когато го е гасял.

— Мислиш, че чандрианите са направили това? Не отговаря на нищо, което съм чувала за тях. Те би трябвало да нанасят светкавични удари и след това да изчезват. А не да идват на посещение, да направят няколко пожара и да се върнат по-късно да довършат започнатото.

— Не знам какво да мисля. Но две разрушени къщи… — започнах да ровя из останките. — Струва ми се логично да има някаква връзка.

Дена внезапно си пое дъх. Проследих погледа й и видях една ръка, която се подаваше изпод няколко тежки дървени трупи.

Приближих се. Наоколо бръмчаха мухи и покрих устата си в напразен опит да се предпазя от вонята.

— Мъртъв е от около два цикъла — наведох се и вдигнах плетеница от натрошено дърво и метал. — Погледни това.

— Донеси го тук и ще погледна.

Отнесох го до мястото, където стоеше тя. Нещото беше изпотрошено почти до неузнаваемост.

— Арбалет.

— Не му е помогнал много — каза тя.

— Преди всичко въпросът е защо му е бил нужен? — Огледах дебелото парче синя стомана, от което беше направен напречни кът. — Това не е някакъв си ловен лък. Такова нещо използваш, когато искаш да убиеш мъж в броня, който е в другия край на полето. Това оръжие е незаконно.

— Тия закони тук не важат — изсумтя Дена. — И ти го знаеш.

— И все пак е факт, че това е нещо скъпо — свих рамене аз. — Защо някой, който живее в малка колиба с мръсен под, би притежавал арбалет за десет таланта?

— Може би е знаел за дракуса — предположи Дена, като продължаваше да се оглежда нервно. — Точно в този момент и аз не бих имала нищо против да имам арбалет.

— Дракусите са плашливи — поклатих глава аз. — Стоят далеч от хората.

Дена ме изгледа откровено недоверчиво и направи саркастичен жест към останките от колибата.

— Помисли за всяко диво създание в гората — продължих аз. — Всички диви твари избягват контакта с хората. Както ти самата каза — дори никога не беше чувала за дракусите. За това си има причина.

— Може би е побеснял?

Това ме накара да се замисля.

— Тази идея е плашеща — огледах разрушенията наоколо. — Как изобщо може да ти мине подобна мисъл? Може ли гущер да хване бяс?

— Има ли още нещо, което искаш да огледаш тук? — Дена се размърда неловко от крак на крак и неспокойно се огледа. — Защото аз приключих с това място. Не искам да съм тук, когато това същество се върне.

— Част от мен мисли, че трябва да направим прилично погребение на този човек…

— _Нямам_ намерение да оставам тук толкова дълго — поклати глава Дена. — Можем да кажем на някого в града и те ще се погрижат за това. Онова може да се върне всеки миг.

— Но защо? — попитах аз. — Защо продължава да се връща? Това дърво е мъртво от доста време, но това другото е било изтръгнато само преди ден-два…

— Защо те е грижа за това? — попита ме Дена.

— Чандрианите — твърдо отвърнах аз, — искам да знам защо са били тук. Дали те контролират дракуса?

— Не мисля, че са били тук — рече Дена. — Може би са били във фермата на Маутхен, но това тук е просто работа на един побеснял дракон крава. — Тя ме изгледа внимателно и продължително. — Не знам какво си дошъл да търсиш тук, но не мисля, че ще го откриеш.

— Имам чувството, че това тук трябва да има някаква връзка с фермата — поклатих глава аз и се огледах.

— Мисля, че ти се _иска_ да има такава връзка — меко каза тя. — Но този мъж е мъртъв от доста време. Ти самият го каза. А спомняш ли си рамката на вратата и коритото за вода във фермата? — Тя се наведе и почука върху един от дървените трупи на разрушената колиба, който издаде плътен звук. — И погледни арбалета — металът не е ръждясал. Чандрианите не са били тук.

Сърцето ми се сви. Знаех, че е права. Дълбоко в себе си знаех, че се хващам за сламки. Въпреки това чувствах, че не е правилно да се предам, без да съм опитал да направя всичко възможно.

Дена улови ръката ми.

— Хайде. Да тръгваме. — Тя се усмихна и ме задърпа, ръката й в моята беше хладна и гладка. — Има и по-интересни неща за правене от това да ловим…

Откъм дърветата се чу оглушителен шум от трошене — _кккрек-кекррк_. Дена пусна ръката ми и се обърна към посоката, от която бяхме дошли.

— Не… — извика. — Не, не, не…

Внезапната заплаха от дракуса ме накара да се съсредоточа.

— Ще се оправим — казах аз, като се огледах. — Той не може да се катери. Твърде тежък е.

— Да се катери къде? На някое дърво ли? Та той ги събаря за забавление!

— На зъберите — посочих отвесната скална стена, която преграждаше тази малка част от гората. — Хайде…

Затичахме се към основата на стената, като се препъвахме в браздите и прескачахме падналите дървета. Зад гърбовете ни се чу буботещо, гръмотевично сумтене. Хвърлих бърз поглед през рамо, но дракусът още беше някъде между дърветата.

Стигнахме до основата на стената и аз започнах да търся място, откъдето и двамата да можем да се изкачим. След една дълга минута, в която се суетяхме като обезумели, излязохме от един гъст храсталак от смрадлика, за да открием ивица от хаотично разровена пръст. Дракусът беше ровил на това място.

— Погледни! — Дена посочи една пролука в скалата — дълбока цепнатина с ширина около шейсетина сантиметра. Беше достатъчно широка, за да може човек да се вмъкне вътре, но твърде тясна за огромния гущер. Върху отвесната скална стена имаше следи от острите му нокти и разровената земя беше осеяна с отчупени парчета скала.