Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Роговете прозвучаха отново, този път по-близо. Към тях се примесваха неясните звуци, издавани от тълпа хора.

— Не бъди глупав — каза другият демон. — Той не е в състояние да тича през целия град.

— Той не може да остане тук — отсече Енканис.

Продължи грубо да разтрива ръцете и краката ми. В тях бавно започна да се завръща някакво усещане, като от забиването на хиляди жилещи иглички. Никак не наподобяваше успокояващата топлина, която бях почувствал само преди минута, когато се унасях в сън. Всеки път, щом мъжът докоснеше някое натъртено място, ме пронизваше остра болка, но тялото ми беше твърде уморено, за да мога да се отдръпна.

Демонът със зелената маска се доближи и жената сложи ръка ми рамото на своя приятел.

— Трябва да тръгваме вече, Герек! Някой друг ще се погрижи за него. — Тя се опита да дръпне приятеля си, но не постигна успех. — Ако ни намерят тук с него, ще помислят, че ние сме го направили.

Мъжът зад черната маска изруга, след това кимна и започна да рови нещо под наметалото си.

— Не лягай повече на земята — каза ми той с настоятелен тон. — И влез вътре. Някъде, където можеш да се стоплиш.

Шумът от тълпата вече толкова беше наближил, че можех вече да различа отделни гласове, смесени с тропота на конски копита и скърцането на дървени колела. Мъжът с черната маска протегна ръка към мен.

Беше ми необходимо известно време, за да фокусирам онова, което той държеше. Сребърен талант — по-дебел и по-тежък от пенито, което бях изгубил. Не можех дори да си представя толкова пари.

— Хайде, вземи го. — Той беше неясна форма в мрака, черно наметало с качулка, черна маска и черни ръкавици.

Енканис стоеше пред мен и ми подаваше парче сребро, което улавяше лунната светлина. Напомни ми за сцената от „Даеоника“, в която Тарсус продава душата си.

Взех таланта, но ръката ми беше толкова безчувствена, че не можех да го усетя в шепата си. Трябваше да погледна надолу, за да се уверя, че пръстите ми наистина го стискат. Представих си, че усещам как ръката ми излъчва топлина. Почувствах се по-силен. Ухилих се на мъжа зад черната маска.

— Вземи и ръкавиците ми — той ги издърпа от ръцете си и ги бутна в гърдите ми. След това жената дръпна моя благодетел на страни, преди да успея да му кажа и една дума за благодарност. Гледах след тях, докато си тръгваха. Тъмните им наметала ги караха да изглеждат като отдалечаващи се сенки на фона на осветените от луната улици на Тарбеан, които бяха с цвят на въглища.

Не беше минала и минута, когато видях иззад ъгъла пред мен да се появява светлината на карнавалните факли. Звукът от стотиците мъже и жени, които пееха и крещяха, ме удари като вълна. Отдръпнах се, докато не усетих, че гърбът ми опира в стена, след това немощно започнах да се придвижвам настрани по нея, докато не попаднах в нишата на вход.

Наблюдавах карнавала от скришното си място. Изсипа се тълпа хора, които крещяха и се смееха. Техлу стоеше гордо изправен върху задната част на една каруца, теглена от четири бели коня. Сребърната му маска проблясваше на светлината на факлите. Наметалото му беше безупречно бяло с подплата от кожа на ръкавите и яката. Каруцата беше следвана от свещеници в сиви раса, които звъняха със звънци и напяваха.

Мнозина от тях носеха тежките железни вериги на каещите се свещеници.

Звукът на гласовете и звънците, напевите и дрънкането на веригите се смесваха в странна музика. Очите на всички бяха насочени към Техлу.

Никой не ме видя да стоя скрит в сенките на входа.

Бяха необходими десетина минути, докато цялата процесия се изниже покрай мен. Едва тогава излязох от скривалището си и предпазливо се отправих към дома. Движех се бавно, но монетата, която държах, ми даваше сила. Проверявах дали талантът е в шепата ми на всеки десетина крачки, за да се убедя, че измръзналата ми ръка все още го стиска здраво. Искаше ми се да сложа ръкавиците, но се страхувах, че ще изпусна монетата и ще я изгубя в снега.

Не знам колко време ми е било необходимо, за да се прибера. Ходенето леко ме стопли, макар че продължавах да усещам краката си изтръпнали и вдървени. Когато погледнах назад към следите, които оставях, видях, че всяка втора крачка е белязана с кървава диря. Странно, по някакъв начин това ме успокои. Крак, който кърви, беше по-добре от такъв, който е измръзнал като чукан.

Спрях в първата кръчма, която разпознах — „Смеещият се мъж“. От нея се носеха музика, песни и празнични звуци. Не минах през предната врата, заобиколих откъм задната уличка. На входа на кухнята имаше две момичета, които се бяха измъкнали от работа и бърбореха помежду си.

Докуцуках до тях, като се подпирах на стената. Забелязаха ме, едва когато застанах пред тях. По-младата от двете погледна към мен и остана със зяпнала уста.

Направих още една крачка към тях.

— Може ли някоя от вас да ми донесе храна и едно одеяло? Мога да платя — протегнах ръка и се ужасих, като я видях колко силно трепери.

Отстрани на лицето бях омазан с кръв.

— Моля ви. — Вътрешната страна на устата ме болеше, когато говорех.

Те ме гледаха известно време в смаяно мълчание. След това се спогледаха и по-голямата дръпна другата вътре. Малкото момиче изчезна зад вратата, без да каже и дума. По-голямата, която сигурно беше към шестнайсетгодишна, се приближи до мен и протегна ръка.

Дадох й монетата и след това тежко отпуснах ръка.

Тя погледна таланта и след като ме изглежда продължително, изчезна във вътрешността на сградата.

През отворената врата се чуваха топлите, шумни звуци на оживената странноприемница — тихият шепот на разговорите, прекъсван от време на време от смях, острото дрънчене на бутилки и глухото думкане на дървените халби върху масите.

А между всички тези звуци на заден план нежно се промъкваше свиренето на лютня. Беше едва доловимо, почти удавено от останалия шум, но аз го разпознах толкова безпогрешно, колкото майката различава плача на бебето си, който се чува през десет стаи. Музиката беше като спомен за семейството, за приятелството и топлото огнище. От нея стомахът ми се стягаше и ме боляха зъбите. За миг спрях да усещам болката от студа в ръцете си и вместо това закопнях за познатото усещане от тях да струи музика.

Направих бавна, провлечена крачка. Полека се плъзнах по стената, надалеч от вратата, докато накрая вече не можех да чувам музиката. След това направих още една крачка, докато болката в ръцете ми от студа се върна, а болката в гърдите ми не се дължеше на нищо повече от няколкото счупени ребра. Това бяха по-прости болки, които по-лесно можех да понеса.

Не знам колко време мина, преди двете момичета да се върнат. По-малката държеше одеяло, увито около нещо. Притиснах го към наранените си гърди. Изглеждаше твърде тежко за размера си, но ръцете ми трепереха леко под собствената си тежест, така че ми беше трудно да преценя. По-голямото момиче протегна към мен малка, тежка кесия. Взех и нея и я стиснах толкова здраво, че премръзналите ми пръсти ме заболяха.