Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Какъв е синодичният период?

Погледнах го объркано.

— На луната ли?

Въпросът нямаше особена връзка с предишните два.

Той кимна.

— Приблизително седемдесет и два дни и една трета, господине.

Той сви рамене и се усмихна кисело, сякаш бе очаквал да ме хване неподготвен с последния си въпрос.

— Магистър Хеме?

Хеме ме погледна над преплетените си пръсти.

— Колко живак е необходим, за да се редуцират два гила бяла сяра? — надуто попита той, все едно вече беше получил грешен отговор.

Едно от нещата, което научих по време на тайното си наблюдение, бе, че магистър Хеме беше най-противният сред групата преподаватели. Той изпитваше наслада от това да притеснява студентите и правеше всичко възможно, за да ги дразни и обърка. Той обичаше да задава подвеждащи въпроси.

За мой късмет, точно този въпрос вече бях чул да задава на други кандидати.

Работата е там, че _не можете_ да редуцирате бяла сяра с помощта на живак.

— Ами… — проточих аз, като се преструвах, че в момента мисля върху отговора, и наблюдавах как самодоволната усмивка на Хеме става все по-широка. — Предполагам, че имахте предвид _червена_ сяра — в този случай ще са необходими около четирийсет и една унции, господине — отвърнах му с още по-широка усмивка, показвайки всичките си зъби.

— Изброй деветте първични заблуди — рязко каза той.

— Опростяване, обобщаване, повторение, съкращаване, аналогия, невярна причинно-следствена връзка, семантизъм, неуместност…

Спрях, защото не можех да си спомня наименованието, възприето за последната. С Бен я наричахме „Налт“, от император Налто. Това, че не успях да си спомня истинското й наименование, ме огорчи, тъй като го бях прочел в „Реторика и логика“ само преди няколко дни.

Раздразнението ми трябва да бе проличало на лицето ми, защото Хеме ме погледна намръщено, докато мълчах, и каза:

— Значи в крайна сметка не знаеш всичко? — Той се облегна назад на стола си с доволно изражение.

— Нямаше да съм тук, ако не мислех, че имам какво да науча — хапливо отвърнах аз, преди да успея да овладея езика си. От другия край на масата Килвин започна да се смее с дълбокия си смях.

Хеме отвори уста, но преди да може да каже каквото и да е, ректорът го погледна и той замълча.

— Сега да видим — започна ректорът. — Аз мисля…

— Аз също искам да задам няколко въпроса — каза мъжът от дясната страна на ректора.

Имаше странен акцент, който не ми беше съвсем познат.

Или пък самият му глас имаше особен резонанс.

Когато той заговори, всички на масата се размърдаха леко и след това застанаха неподвижно като листа, докоснати от вятъра.

— Магистре на имената — каза ректорът, а в гласа му имаше едновременно и уважение, и безпокойство.

Елодин беше по-млад от останалите с поне десетина години. Гладко избръснат и с дълбоки очи. Беше среден на ръст, с нормално телосложение и в него нямаше нищо, което особено да привлича вниманието, с изключение на начина, по който седеше — в един момент наблюдаваше нещо съсредоточено, а в следващия вече беше отегчен и зяпаше тавана над главата си.

Изглеждаше почти като дете, което бяха накарали да седи заедно с възрастните.

Почувствах как магистър Елодин ме погледна. Наистина го почувствах и потиснах тръпките, които преминаха по тялото ми.

— _„Сохекетх ка сиару крема 'тетх ту?“_ — попита ме той. — _Колко добре говориш сиару?_

— _„Риеуса, та крелар деала ту.“ Не много добре, благодаря._

Той вдигна ръка, с показалец, който сочеше нагоре.

— Колко пръста съм вдигнал?

Замислих се за по-дълго, отколкото предполагаше въпросът.

— Най-малко един — отвърнах. — И вероятно не повече от шест.

Той се усмихна широко и извади другата си ръка изпод масата — беше с два вдигнати пръста. Той ги размаха, така че другите магистри да ги видят, като клатеше глава встрани по един разсеян, почти детински начин. След това свали ръцете си на масата пред него и изведнъж стана сериозен.

— Знаеш ли седемте думи, които биха накарали една жена да те обикне?

Погледнах го, опитвайки се да реша дали зад този въпрос не се крие още нещо. Като не успях, просто отговорих:

— Не.

— Те съществуват — увери ме той и седна отново с доволен вид. — Магистре лингвист? — кимна той към ректора.

— Май покрихме по-голямата част от академичните науки — каза ректорът по-скоро на себе си.

Имах чувството, че нещо го е обезпокоило, но бе твърде сдържан, за да мога да предположа какво точно.

— Ще ми простиш ли, ако те попитам за неща, които не са от толкова научно естество?

Тъй като в действителност нямах избор, просто кимнах.

— Защо Абенти не ти е дал препоръчително писмо?

Поколебах се. Не всички пътуващи артисти са толкова порядъчни, колкото беше нашата трупа, и затова беше разбираемо, че не всички ги уважаваха. Но се съмнявах, че най-правилният подход беше да излъжа.

— Той напусна трупата ми преди три години. Не съм го виждал оттогава.

Видях как всеки от магистрите ме погледна. Почти можех да усетя как пресмятаха възрастта ми на обратно наум.

— О, хайде стига — извика Хеме възмутено и се размърда да става.

Ректорът го изгледа мрачно и това го накара да млъкне.

— Защо желаеш да посещаваш Университета?

Стоях като втрещен. Това беше единственият въпрос, за кои то бях напълно неподготвен. Какво можех да кажа? _Десет хиляди книги. Вашият Архив. Когато бях малък, мечтаех да мога да чета там._ Беше истина, но звучеше твърде детински. _Искам да си отмъстя на чандрианите._ Твърде драматично. _За да стана достатъчно могъщ и никой да не може да ме нарани повече._ Твърде плашещо.

Погледнах ректора и осъзнах, че мълча от доста време. Тъй като не бях способен да измисля нищо друго, свих рамене и казах:

— Не знам, господине. Предполагам, че и това ще трябва да науча.

В този момент в очите на ректора се появи нещо особено, но той се отърси от него и каза:

— Има ли още нещо, което да искаш да кажеш?

Беше задавал този въпрос и на другите кандидати, но никой не се бе възползвал от това право.

Въпросът изглеждаше почти риторичен, като ритуал, изпълняван преди магистрите да обсъдят таксата за обучение на кандидатите.

— Да, моля — изненадвайки го, отвърнах аз. — Искам да ви помоля за една услуга в допълнение към самото приемане. — Поех си дълбоко дъх и изчаках вниманието им да се насочи към мен. — Бяха ми необходими почти три години, докато стигна до тук. Може да изглеждам млад, но съм подходящ за това място колкото, а ако не и повече от някой богат благороднически син, който не може да различи сол от цианид дори след като ги опита. — Направих пауза. — Обаче в този момент имам в кесията си два йота и отникъде не мога да намеря повече от това. Нямам нищо ценно, което вече да не съм продал. Приемете ме за повече от два йота и аз няма да мога да си го позволя. Приемете ме за по-малко и аз ще бъда тук всеки ден, а през нощта ще правя каквото е необходимо, за да си осигуря прехраната, докато уча тук. Ще спя на улицата или при конете, ще мия чинии за остатъците от кухнята, ще прося за пенита, с които да си купя пера за писане. Ще направя всичко, което е необходимо — изрекох последните думи пламенно, почти ги изкрещях. — Но, моля ви, приемете ме безплатно и ми дайте три таланта, така че да имам с какво да живея и да мога да си купя каквото е необходимо за обучението, и аз ще стана студент, какъвто никога досега не сте виждали.