Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Настъпи кратко мълчание, последвано от гръмогласния смях на Килвин.

— Ха! — изрева той. — Ако един от десет студенти имаше половината на неговия огън, щях да преподавам с камшик и стол, вместо с тебешир и плочи за писане. — Той стовари с трясък ръката си върху масата пред него.

Това накара всички останали да започнат да говорят едновременно. Ректорът ми махна и аз се възползвах от възможността да седна на стола, който стоеше на ръба на кръга от светлина.

Обсъждането продължи доста дълго. Но за мен дори и две-три минути биха изглеждали като цяла вечност, докато просто седях, а група възрастни мъже обсъждаха бъдещето ми.

Нямаше викове, затова пък имаше доста ръкомахане, и то предимно от страна на магистър Хеме, който, изглежда, не ме харесваше точно толкова, колкото и аз не харесвах него.

Нямаше да е толкова зле, ако можех да разбера какво казваха, но дори и моят остър слух не можеше да долови за какво точно спорят.

Разговорът им внезапно замря и тогава ректорът погледна към мен и направи жест да се приближа.

— Нека бъде записано — каза той с официален тон, — че Квоте, син на… — Той спря и ме погледна въпросително.

— Арлиден — допълних аз и името ми прозвуча странно след всичките тези години.

Магистър Лорен се обърна и ме погледна, примигвайки.

— … син на Арлиден, е приет в Университета за продължаване на обучението му, на четирийсет и трети екис. Приет е в Арканум контингента, след като доказа, че е овладял основните принципи на симпатията. Официалният му поръчител е Килвин, магистър на изобретенията. Таксата му за обучение се определя на по-малко от три таланта.

Почувствах как отгоре ми се стовари огромна тежест. Три таланта бяха равностойни на всичките пари на света, защото нямах никаква надежда да ги спечеля преди началото на семестъра. Ако работех в кухнята и изпълнявах поръчки за дребни пенита, можех да спестя толкова пари за една година, ако бях голям късметлия.

Все още таях безумната надежда, че с времето можех и да открадна толкова с джебчийство, но в себе си знаех, че беше невъзможно това да стане. Хората с толкова пари ги пазеха по-добре и не ги оставяха просто в кесията си.

Не осъзнах, че магистрите са напуснали масата, докато един от тях не се приближи до мен. Вдигнах поглед и видях магистъра на Архива, който застана до мен.

Лорен беше по-висок, отколкото мислех — близо два метра. Дългото му лице и ръце го правеха да изглежда все едно някой го беше разтегнал. Когато видя, че е привлякъл вниманието ми, той ме попита:

— Не каза ли, че името на баща ти е Арлиден? — Зададе въпроса много спокойно, без следа от съжаление или извинение.

Това внезапно много ме ядоса — че можеше да смаже амбициите ми да вляза в Университета и после да дойде и спокойно да ме разпитва за мъртвия ми баща, така все едно ми казваше „добро утро“.

— Да — отвърнах напрегнато аз.

— Бардът Арлиден?

Баща ми винаги се беше смятал за член на трупа. Никога не наричаше себе си бард или музикант. Това, че го наричаха по този начин, ме раздразни още повече, ако това въобще беше възможно. Не си направих труда да отговоря, а само кимнах веднъж с остро движение.

Ако отговорът му се бе сторил прекалено кратък, той не го показа.

— Чудех се в коя трупа е свирил?

Опитът ми да се въздържам пропадна.

— А, _чудили_ сте се значи — казах аз, като се постарах да вложа в думите си всичката жлъч, на която ме беше научил животът в трупата. — Ами, можете да продължавате да си се чудите. След като аз съм потънал в невежество, значи и вие можете да останете в неведение за това известно време. Когато се върна, след като спечеля своите три таланта — може би тогава ще можете да ме попитате отново. — Изгледах го свирепо, сякаш се надявах да го изпепеля с погледа си.

Реакцията му беше почти никаква, едва по-късно разбрах, че да очакваш някаква реакция от магистър Лорен, беше все едно да се надяваш каменна колона да ти намигне.

В началото той изглеждаше леко объркан, след това изненадан и накрая, докато продължавах да го гледам кръвнишки, той леко ми се усмихна и ми подаде лист хартия, без да каже и дума.

Разгънах го и прочетох: „Квоте. Пролетен семестър. Такса за поучение: — 3 Таланта.“ _По-малко_ от три таланта. Разбира се.

Заля ме вълна на облекчение. Краката ми се подкосиха, внезапно седнах на пода и заплаках.

> 37.

> Блеснал поглед

Лорен ме поведе през двора.

— Това обсъждахме толкова дълго — безстрастно обясняваше магистър Лорен. — Трябваше да имаш такса за обучение. Всеки има такава.

Бях възвърнал хладнокръвието си, след като се извиних за ужасното си държане. В отговор магистърът кимна спокойно и предложи да ме придружи до канцеларията на касиера, за да се увери, че няма да се получи някакво объркване с моята „такса“ за приемане.

— След това беше решено да те приемем по начина, предложен от теб… — Лорен направи кратка, но многозначителна пауза, което ме наведе на мисълта, че нещата едва ли са били толкова прости. — … проблемът беше, че нямаме установен такъв прецедент — да се отпускат средства на новозаписани студенти. — Той отново направи пауза. — Това е доста необичайно.

Лорен ме поведе в друга каменна сграда, през един коридор и надолу по стълбището.

— Здравей, Рием.

Касиерът беше сприхав възрастен мъж, който още повече се раздразни, когато разбра, че трябва да ми даде пари, вместо да ми вземе. След като получих своите три таланта, магистър Лорен ме изведе от сградата.

Внезапно се сетих за нещо и започнах да ровя из джобовете си, доволен, че имам извинение да сменя темата на разговора.

— Имам разписка от „Скъсаната подвързия“.

Подадох му листа хартия, като се чудех какво ли щеше да си помисли собственикът, когато магистърът на Архива на Университета се появи при него, за да откупи книгата, която му беше продадена от един мърляв уличен хлапак.

— Магистър Лорен, оценявам, че се съгласихте да направите това, и се надявам, че няма да ме сметнете за неблагодарен, ако ви помоля за още една услуга…

Лорен хвърли един поглед на разписката, след което я напъха в джоба си и ме погледна внимателно. Не, не внимателно. Дори не и въпросително.

Всъщност на лицето му нямаше никакво изражение. Никакво любопитство или раздразнение. Нищо. Ако не виждах, че очите му са насочени към мен, бих си помислил, че е забравил за съществуването ми.

— Чувствай се свободен да ме помолиш — рече той.

— Тази книга… тя е всичко, което ми е останало от… онова време от моя живот. Много бих искал някой ден, когато имам парите, да я откупя обратно от вас.

Той кимна все така безизразно.

— Това може да се уреди. Не се безпокой, тя ще е в безопасност. Ще бъде пазена толкова внимателно, колкото и всяка друга книга в Архива.