Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Три семестъра? — рекох изненадано аз. — Казаха ми, че всичко, което трябва да направя, е да докажа, че съм овладял основните принципи на симпатията.

— На всички казват така — меко се усмихна Манет. — „Принципите на симпатията“ е един от предметите, по които ще трябва да избуташ, преди да те издигнат до ранга на е'лир. — Той се обърна очаквателно към Уил и Сим. — Е, какво ще кажете? Два йота?

— Аз ще заложа. — Уилем сви леко извинително рамене към мен. — Без да се обиждаш, но ще си пробвам късмета.

— Какво смяташ да изучаваш? — попита ме Манет, след като си стиснаха ръцете за облога.

Въпросът ме свари неподготвен.

— Предполагам, че всичко.

— Приличаш ми на какъвто бях аз самият преди трийсет години — засмя се Манет.

— С какво ще започнеш?

— Чандрианите — отвърнах. — Искам да науча колкото се може повече за тях.

Манет се намръщи и след това избухна в смях.

— Ами предполагам, че това е просто чудесно. Нашият Сим се занимава с феи и пиксита. Уил пък вярва с цялото си сърце в глупавите, проклети кеалдишки небесни духове и тям подобни. — Той изпухтя смешно. — Аз пък съм почитател на имповете и шамбълите.

Почувствах как лицето ми пламна от смущение.

— Божието тяло, Манет! — прекъсна го Сим. — Какво те е прихванало?

— Току-що заложих два йота на момче, което иска да изучава детски приказки — измърмори Манет, като ме посочи с вилицата си.

— Той имаше предвид фолклор, такива неща. — Уилем се обърна да ме погледне. — Искаш да работиш в Архива, така ли?

— Фолклорът е само едно от нещата — побързах да извъртя въпроса, та да не стана за смях. — Искам да разбера дали народните приказки на различните култури съответстват на теорията на Текам за септагията при разказваните истории.

— Виждаш ли? — Сим отново се обърна към Манет. — Защо си толкова дръпнат днес? Кога си спал за последно?

— Недей да ми говориш с този тон — промърмори Манет. — Дремнах няколко часа миналата нощ.

— Коя точно нощ? — настоя Сим.

Манет замълча за момент и погледна надолу към подноса си.

— Нощта на Фелинг?

Уилем поклати глава и промърмори нещо на сиару.

— Манет, вчера беше Сендлинг. Преди два дни ли си спал за последно?

— Вероятно не — отвърна несигурно Манет. — Винаги губя представа за времето, когато дойде приемането. Нямам никакви часове и това ми обърква графика. Освен това наваксвам по един проект в рибарниците. — Той не довърши, потърка лицето си и след това вдигна поглед към мен. — Те са прави. Точно сега леко съм се побъркал. Що се отнася до септагията на Текам, фолклора и другите тям подобни — за мен това е твърде книжна работа, но пък е интересно за изучаване. Не исках да те обидя по никакъв начин.

— Не си ме обидил — отвърнах аз непринудено и кимнах към подноса на Совой. — Би ли ми подал това? Щом като вашият благородник няма да се връща, ще взема неговия хляб.

* * *

След като Симон ме заведе да се запиша за различните предмети, аз се отправих към Архива, нетърпелив да го разгледам след всичките тези години, през които можех само да мечтая за него.

Този път, когато влязох в Архива, зад бюрото там седеше млад благородник и драскаше с перо върху лист хартия, който беше покрит със следи от много поправки и зачертавания.

Докато се приближавах, той се намръщи и задраска още един ред.

Лицето му беше навъсено. Ръцете му бяха меки и бледи. Ослепително бялата му ленена риза и наситено синята му жилетка миришеха на пари. На частта от мен, която още не се беше сбогувала с Тарбеан, й се прииска да пребърка джобовете му.

Той продължи да скрибуца с перото си още известно време, преди накрая да го остави с въздишка на силно раздразнение.

— Име — попита той, без да вдига поглед.

— Квоте.

Той прелисти дебелата книга, намери страницата, която търсеше, и се намръщи.

— Няма те в книгата. — Той ми хвърли бегъл поглед, намръщи се отново и след това се върна към стиха, който пишеше. Когато не показах, че имам намерение да напусна стаята, той махна с ръка, сякаш за да прогони някаква досадна буболечка.

— Чувствай се свободен да си тръгнеш.

— Аз просто…

Амброуз отново остави перото.

— Виж сега — бавно каза той, все едно обясняваше на някой бавноразвиващ. — Няма те в книгата — той направи пресилен жест с двете си ръце към книгата — и не можеш да влезеш. — Направи нов жест към вътрешните врати. — Точка по въпроса.

— Току-що ме приеха…

— Тогава, разбира се, те няма в книгата — отчаяно вдигна ръце.

Изрових от джоба си бележката за приемането.

— Самият магистър Лорен ми даде това.

— Не ме е грижа дори и да те беше донесъл тук на гърба си — отвърна Амброуз и многозначително топна отново перото си в мастилото. — Сега спри да ми губиш времето. Имам работа за вършене.

— Да ти _губя_ времето? — попитах го аз, вече загубил хладнокръвието си. — Имаш ли представа през какво съм преминал, за да стигна до тук?

Амброуз ме погледна и лицето му внезапно се развесели.

— Чакай, нека да отгатна — прекъсна ме той, сложи ръце на масата и се изправи. — Ти винаги си бил по-умен от другите деца в забутаното село Клодхъмп или от което там забутано място си, където има една-единствена уличница и нищо повече. Способността ти да четеш и да броиш е изпълвала с благоговение местните селяни.

Чух отварянето и затварянето на външната врата зад себе си, но Амброуз не чу нищо, докато заобиколи бюрото и се подпря в предната му част.

— Родителите ти са знаели, че си специален, затова са спестявали няколко години, купили са ти чифт обувки и са използвали свински чул, за да ти ушият риза. — Той се протегна и опипа плата на новите ми дрехи между пръстите си. — Необходими са ти били месеци вървене и друсане в разни каруци, теглени от мулета, за да стигнеш до тук. Но накрая… — Той широко разтвори ръце. — Слава на Техлу и всички негови ангели! Ти вече си тук! С блеснал поглед и изпълнен с мечти!

Чух смях и когато се обърнах, видях, че по време на тирадата му бяха влезли двама мъже и една млада жена.

— Божието тяло, Амброуз? Какви ги разправяш?

— Проклети първокурсници — оплака се Амброуз, докато заобикаляше бюрото, за да седне отново на мястото си. — Идват тук, облечени в дрипи, и се държат, сякаш са собствениците на това място.

Тримата новодошли се отправиха към вратата с надпис „КНИГОХРАНИЛИЩЕ“. Изчервих се от притеснение, докато ме оглеждаха от главата до петите.

— Остава ли уговорката да ходим в „Еолиан“ тази вечер?

— Разбира се — кимна Амброуз. — При шестата камбана.

— Няма ли да провериш дали ги има в книгата? — попитах аз, когато вратата се затвори след тях.

Амброуз се обърна към мен с широка и неискрена усмивка, която по никакъв начин не можеше да се нарече приятелска.