Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Между тях има съвсем бегла прилика — в общата форма и пропорциите. Въпреки това фигурката е много лошо симпатично представяне. Поради това всяка симпатична връзка, базирана на нея, ще бъде доста слаба. Ефективността й ще бъде може би около два процента. Как можем да я подобрим?

Отново настъпи мълчание, което трая по-кратко от първото.

— Можеш да я направиш по-голяма — предложи някой.

Аз кимнах и продължих да чакам. Обадиха се други гласове: „Можеш да издълбаеш върху нея лицето на магистър Хеме“, „Да я боядисаш“, „Да й сложиш малка мантия“. Всички се засмяха.

Вдигнах ръка за тишина и с изненада установих колко бързо утихна залата.

— Като оставим настрана практическата страна на нещата, да предположим, че сте направили всички тези неща. И до мен стои напълно облечен и майсторски изработен магистър Хеме, висок метър и осемдесет — махнах с ръка. — Дори и след всички тези усилия най-доброто, на което можете да се надявате, е десет или петнайсет процента симпатична връзка. Което не е добре, всъщност изобщо не е добре. Това ни води до втория закон — „Сродството“. Един по-лесен начин да го запомните е „веднъж заедно — винаги заедно“. Благодарение на щедростта на магистър Хеме разполагам с косъм от неговата глава. — Вдигнах го и церемониално го поставих върху главата на куклата. — Колкото и лесно да изглежда това, сега вече имаме симпатична връзка, която ще работи при трийсет до трийсет и пет процента.

Наблюдавах Хеме. Макар в началото той да изглеждаше леко предпазлив, сега самодоволната усмивка се бе върнала на лицето му. Той знаеше, че без подходящото обвързване и правилно фокусиран Алар целият восък и всичките косми на света няма да свършат работа.

Убеден, че той ме смята за глупак, направих жест към свещта и го попитах:

— С ваше разрешение, магистре?

Той се съгласи с великодушно махване на ръка, облегна се назад върху стола си и скръсти ръце, убеден, че е в безопасност.

Разбира се, аз знаех обвързването и му го бях казал. А Бен ме беше научил на Алар, вярата в камшика, още когато бях на дванайсет.

Но не си направих труда да му обяснявам каквото и да било. Сложих крака на куклата на пламъка на свещта и той се разтече и започна да пуши.

Настъпи напрегнато мълчание, всички затаиха дъх и се надигнаха от местата си, за да погледнат към магистър Хеме.

Хеме сви рамене, преструвайки се на учуден. Но очите му приличаха на вълчи капан, който се готвеше да щракне. Ъгълът на устата му се изви в самодоволна усмивка и той започна да се надига от стола си.

— Нищо не усещам. Ка…

— Точно така — прекъснах го аз, а гласът ми изплющя като камшик и привлече вниманието на студентите към мен. — А защо е така? — Погледнах очаквателно аудиторията. — Заради третия закон, който споменах — „Съхраняването“. „Енергията не се създава или разрушава, а само е изгубвана и откривана.“ Дори и да сложа запалена свещ под краката на нашия многоуважаван преподавател, едва ли ще се случи нещо кой знае какво. И тъй като само около трийсет процента от топлината преминава, няма да получим дори и този незначителен резултат.

Направих пауза, за да дам възможност да обмислят за момент думите ми.

— Това е основният проблем на симпатията. Откъде да вземем енергията? Тук обаче отговорът е много прост.

Духнах свещта и след това отново я запалих от мангала. Измърморих беззвучно нужните слова.

— Като добавите втора симпатична връзка между свещта и по-силен огън… — Разделих съзнанието си на две части — едната обвързваше един с друг Хеме и куклата, а другата свързваше свещта и мангала. — Получаваме желания ефект.

Небрежно поставих крака на куклата от восък на няколко сантиметра над фитила на свещта, където всъщност е най-горещата част от пламъка.

От мястото, където седеше Хеме, се чу изплашено възклицание.

Без да поглеждам към него, продължих да обяснявам на курса с възможно най-сухия тон, на който бях способен:

— И, изглежда, че този път успяхме — студентите се засмяха.

Духнах свещта.

— Това също така е и много добър пример за силата, която може да управлява един умен симпатист. Представяте ли си какво би станало, ако бях хвърлил куклата в самия огън?

Вдигнах куклата над мангала.

В този момент Хеме се втурна към подиума. Може и само да съм си въобразил, но ми се стори, че сякаш стъпваше по-внимателно на левия си крак.

— Изглежда, че магистър Хеме е вече готов да продължи с нашето обучение. — Този път в залата се разнесе по-силен смях. — Благодаря на всички вас, мои състуденти и приятели. С това моята скромна лекция приключи.

В този момент използвах един стар сценичен трик. Има една определена интонация на гласа и съответен език на тялото, които дават знак на тълпата да аплодира. Не мога да обясня как точно става, но успях да получа желания ефект. Кимнах в отговор и се обърнах да посрещна Хеме сред аплодисментите, които макар далеч да не бяха оглушителни, все пак вероятно бяха значително повече, отколкото той някога беше получавал в живота си.

Почти бях готов да отстъпя назад, докато той извървяваше последните няколко стъпки до мен. Лицето му беше аленочервено, а на челото му пулсираше една вена, която сякаш бе готова да експлодира.

Що се касае до мен, моето сценично обучение ми помогна да запазя хладнокръвие и аз спокойно отвърнах на погледа му и му подадох ръка. Изпитах доста голямо удоволствие, когато той я стисна, след като хвърли бърз поглед към все още аплодиращите студенти. Ръкостискането му беше болезнено. Нещата можеха да станат и по-лоши, ако не бях направил леко движение с восъчната кукла над мангала. От моравочервено лицето му стана пепелявосиво с невъзможна на пръв поглед скорост. Силата на ръкостискането му се промени също толкова бързо и аз издърпах ръката си.

След като кимнах още веднъж към насядалите студенти, аз напуснах лекционната зала, без да поглеждам назад.

> 40.

> Върху роговете

След като Хеме разпусна своя курс, новината за онова, което бях сторил, се разпространи в целия Университет като горски пожар. По реакциите на студентите отгатнах, че магистър Хеме не е особено обичан. Докато седях на каменната пейка пред Мюз, минаващите студенти ми се усмихваха. Други ми махаха с ръка и ми вдигаха палец, усмихнати.

Докато се наслаждавах на своята популярност, вътре в мен бавно започна да нараства хладно безпокойство. Бях си създал враг в лицето на един от деветимата магистри.

Дори и не предполагах в какви неприятности съм се забъркал.

* * *

Вечерята в столовата беше черен хляб с масло, варено месо и фасул. Манет беше там и чорлавата му коса го правеше да прилича на голям бял вълк. Симон и Совой лениво се оплакваха от храната, като изказваха мрачни предположения какво е вареното месо. За мен, за когото бе минал по-малко от цикъл, откакто бях на улиците на Тарбеан, храната беше просто прекрасна.