Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Не ме разбирай погрешно — каза Совой, — всички сме на твоя страна. Това е извън всякакво съмнение. Но все пак… — той направи жест с лъжицата — … ще те обесят за това.

— Ако има късмет — вметна Симон. — Това си е направо престъпление, нали така?

— Не е кой знае какво — казах аз с повече увереност, отколкото чувствах в действителност. — Малко му опарих крака — това е всичко.

— Всяка симпатия, която нанася вреда, се счита за престъпление. — Манет ме посочи с парче хляб, а разчорлените му прошарени вежди се смръщиха сериозно. — Трябва по-добре да подбираш своите битки, момче. Когато магистрите са наоколо, по-добре дръж главата си ниско наведена. Веднъж ако те нарочат, могат да превърнат живота ти в истински ад.

— Той започна пръв — сърдито казах аз с уста, пълна с фасул.

До масата задъхано дотича едно младо момче.

— Ти ли си Квоте? — попита, докато ме оглеждаше.

Кимнах и стомахът ми внезапно се преобърна.

— Искат да отидеш в Залата на магистрите.

— Къде се намира тя? Тук съм само от няколко дни.

— Някой от вас може ли да му покаже? — попита момчето, докато оглеждаше седящите на масата. — Трябва да отида да кажа на Джеймисън, че съм го намерил.

— Аз ще го направя — отвърна Симон и бутна чинията си встрани. — И без това не съм гладен.

Момчето, което Джеймисън беше пратил, си тръгна и Симон понечи да се изправи.

— Почакай — спрях го аз и посочих с лъжицата си своя поднос, — още не съм свършил.

Изражението на Симон беше неспокойно.

— Не мога да повярвам, че още искаш да ядеш — рече той. — _Аз_ не мога. Как ти можеш?

— Гладен съм — отвърнах. — Не знам какво ме чака в Залата на магистрите, но предполагам, че е по-добре да го посрещна с пълен стомах.

— Отиваш върху роговете — каза Манет. — Това е единствената причина да те извикат по това време на нощта.

Не знаех какво означава това, но не исках да показвам невежеството си пред никого.

— Могат да почакат, докато свърша — взех си ново парче от вареното.

Симон седна и започна да рови безцелно из храната си.

Да си кажа правата, в действителност вече не бях толкова гладен, но ме раздразни това, че се налага да оставя ядене след всичките онези пъти, в които бях гладувал в Тарбеан.

Когато накрая Симон и аз се изправихме, обичайният шум в столовата утихна, докато останалите ни гледаха как излизаме. Явно всички знаеха накъде съм се отправил.

Отвън Симон мушна ръце в джобовете си и тръгна горе-долу в посока Холоус.

— Като оставим шегите настрана, трябва да знаеш, че ще си имаш сериозни неприятности.

— Надявах се да поставя Хеме в неловко положение и той да си замълчи — признах аз. — Изключват ли много студенти? — опитах се думите ми да прозвучат като шега.

— Досега този семестър не са изключили никого — отвърна Сим с плаха усмивка в сините си очи. — Но пък е едва вторият ден от заниманията. Може да поставиш един вид рекорд.

— Не е смешно — казах, но въпреки това усетих, че се усмихвам. Симон винаги можеше да ме накара да се усмихна, независимо от обстоятелствата.

С водач като него стигнахме до Холоус по-бързо, отколкото ми се искаше. Аз отворих вратата и преди да вляза вътре, Сим колебливо ми помаха с ръка за сбогом.

Посрещна ме Джеймисън. Той се занимаваше с всичко, което не се контролираше пряко от магистрите — кухнята, пералнята, конюшните, складовете. Беше нервен тип с птиче лице — мъж с тяло на врабче и очи на ястреб.

Джеймисън ме придружи до голяма стая без прозорци с познатата маса във форма на полумесец. Ректорът седеше в центъра, както и по време на входящия изпит. Единствената разлика беше, че този път масата не беше на по-високо и седящите магистри бяха горе-долу на моята височина.

Погледите, насочени към мен, не бяха приятелски. Джеймисън ме съпроводи до мястото пред масата с формата на полумесец. Като гледах към нея от този ъгъл, изразът „върху роговете“ ми се изясни. Джеймисън се оттегли, седна зад една по-малка маса и топна перото си в мастилото.

Ректорът събра върховете на пръстите си и започна без предисловия.

— На четвърти Кайтелин Хеме поиска магистрите да се съберат. — Джеймисън започна да пише върху лист хартия, като от време на време спираше, за да топне отново перото в мастилницата, която стоеше в горната част на бюрото.

Ректорът продължи с официален тон:

— Присъстват ли всички магистри?

— Магистърът по физика — каза Аруил.

— Магистърът на Архива — каза Лорен, а лицето му беше невъзмутимо както винаги.

— Магистърът по аритметика — обади се Брандеур и разсеяно изпука пръсти.

— Магистърът по изобретенията — измърмори Килвин, без да вдига поглед от масата.

— Магистърът по алхимия — рече Мандраг.

— Магистърът по реторика. — Лицето на Хеме беше ожесточено и пламнало.

— Магистърът по симпатия — каза Елкса Дел.

— Магистърът на имената. — Елодин на практика ми се усмихна.

И това не беше просто формална извивка на устните, а топла, широка усмивка. Поех си треперещ дъх, облекчен, че поне един от присъстващите не гори от нетърпение да ми види сметката.

— И магистърът по лингвистика — заключи ректорът. — Всичките осем… — Той се намръщи. — Съжалявам. Зачертай това. Всичките _девет_ магистри присъстват. Представете оплакването си, магистър Хеме.

Хеме не чака втора покана.

— Днес студентът първи семестър Квоте, който не е член на Арканум, извърши върху мен злонамерени симпатични обвързвания.

— Магистър Хеме е записал две оплаквания срещу Квоте — със строг глас обяви ректорът, като не отместваше погледа си от мен. — Първото оплакване е използване на симпатия без разрешение. Какво е подходящото наказание за това, магистре на Архива?

— За неразрешено използване на симпатия, което е довело до нараняване, виновният студент трябва да бъде завързан и бит с камшик по гърба неколкократно, като ударите не трябва да са по-малко от два и не повече от десет — отвърна Лорен, сякаш четеше рецепта.

— Колко удара препоръчваш? — Ректорът погледна към Хеме.

Хеме се замисли за момент, преди да отвърне:

— Пет.

Почувствах как кръвта напусна лицето ми и се насилих да си поема бавно и дълбоко въздух през носа, за да се успокоя.

— Някой от магистрите възразява ли? — Ректорът огледа седящите около масата, но всички мълчаха и очите им бяха неумолими. — Второто оплакване — зла умисъл. Магистре на Архива?

— Четири до петнайсет единични удара и изключване от Университета.

— Препоръчан брой удари? — попита ректорът.

Хеме ме погледна право в очите.

— Осем.

Тринайсет удара с камшик и изключване — обля ме студена пот и усетих гадене в стомаха. И преди бях изпитвал страх. В Тарбеан страхът бе винаги само на крачка разстояние от мен. Той ме запазваше жив.