Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Съжалявам, че толкова скоро ви причиних толкова много неприятности, господине — колебливо се извиних аз.

— О? — възкликна той.

Сега, когато бяхме сами, изражението му далеч не беше толкова строго, колкото преди.

— И колко дълго смяташе да изчакаш?

— Поне един цикъл, господине.

Това, че за малко се бях разминал с истинска катастрофа, ме караше да се чувствам замаян от облекчение. На лицето ми неудържимо пропълзя усмивка.

— Поне един цикъл — промърмори той.

Ректорът потърка лицето си, след това вдигна поглед и изненадващо ми се усмихна с иронична усмивка. Осъзнах, че сега, когато лицето му не беше стегнато от строго изражение, той вече не изглежда толкова възрастен. Може би наближаваше петдесетте.

— Не изглеждаш като човек, който е наясно, че на другия ден ще го бият с камшик — отбеляза той.

Прогоних мисълта за наказанието.

— Предполагам, че ще ми мине, господине. — Той ме изгледа странно и мина известно време, докато осъзная, че бях свикнал с подобни изражения в трупата.

Ректорът понечи да заговори, но аз го преварих, преди той самият да успее да изрече нещо:

— Не съм толкова млад, колкото изглеждам, господине. Знам това. Просто ми се искаше и другите да го разберат.

— Предполагам, че скоро ще разберат. — Той ме изгледа продължително, преди да отблъсне стола си от масата и да ми подаде ръка. — Добре дошъл в Арканум.

Тържествено стиснах ръката му и след това се разделихме. Излязох навън и с изненада установих, че е посред нощ.

Вдишах дълбоко сладкия пролетен въздух и усетих как усмивката ми се връща на лицето.

След това някой ме докосна по рамото. Подскочих във въздуха на цели петдесетина сантиметра и за малко щях да скоча върху Симон с вой, драскане и хапане — моят единствен метод за защита в Тарбеан.

Той отстъпи крачка назад, стреснат от изражението на лицето ми.

Опитах се да успокоя бясното туптене на сърцето си.

— Симон. Съжалявам. Аз просто… Опитай се да не вдигаш много шум около мен. Лесно се стряскам.

— Аз също — прошепна той с треперещ глас и обърса челото си с ръка. — Макар че едва ли мога да те упрекна. Да си между роговете би стреснало и най-добрите измежду нас. Как мина?

— Очаква ме бой с камшик и ще ме приемат в Арканум.

Той ме изгледа с любопитство, опитвайки се да определи дали не се шегувам.

— Правилно ли те разбрах? Поздравления! — той плахо ми се усмихна. — Превръзки ли да ти купя или бира?

— И двете — усмихнах се в отговор аз.

* * *

Докато стигна до четвъртия етаж на Мюз, слухът за това, че не ме бяха изключили и за приемането ми в Арканум, вече ме бе изпреварил. Съквартирантите ми ме поздравиха с аплодисменти. Хеме не беше особено обичан. Някои от съквартирантите ми ме поздравиха с благоговение, а Базил специално излезе напред, за да стисне ръката ми.

Тъкмо се бях покатерил и седнал върху леглото си и обяснявах на Базил каква е разликата между камшик с едно и шест жила, когато дойде да ме потърси домакинът на третия етаж. Той ми нареди да събера нещата си, като ми обясни, че студентите от Арканум се намират в западното крило.

Всичко, което притежавах, все още се събираше спокойно в пътната ми торба, така че събирането му не беше кой знае колко трудно. Когато домакинът ме поведе извън помещението, състудентите ми от първия семестър в един глас се сбогуваха с мен.

Леглата в западното крило бяха подобни на онова, което бях оставил в предишната си стая. Бяха все същите редове от тесни кревати, само че тук те не бяха наредени по две едно върху друго. Всяко легло имаше малък гардероб и бюро в допълнение към сандъка. Нищо кой знае какво, но определено стъпка нагоре.

Най-голямата разлика беше в отношението на съквартирантите ми.

Някои ме гледаха намръщено и гневно, макар че по-голямата част демонстративно не ми обръщаха внимание. Приемът беше доста хладен, особено в сравнение с посрещането, което току-що бях получил от бившите ми съквартиранти, които не бяха членове на Арканум.

Причината за това беше лесно разбираема. Повечето студенти трябва да посещават няколко семестъра в Университета, преди да бъдат приети в Арканум. Всеки един от тях беше стигнал до тук по трудния начин. Аз не.

Само около три четвърти от леглата бяха заети. Избрах едно в задния край, далеч от останалите. Окачих втората си риза и наметалото си в гардероба и поставих пътната си торба в сандъка до краката на леглото.

Излегнах се и вперих поглед в тавана. Леглото ми лежеше извън светлината от свещите и симпатичните лампи на другите студенти. Най-накрая бях станал член на Арканум, което в много отношения беше точно мястото, където винаги бях искал да бъда.

> 41.

> Кръвта на приятел

На следващата сутрин се събудих рано, измих се и хапнах набързо в столовата. След това, тъй като нямах какво да правя преди наказанието с камшик на обяд, се разхождах безцелно из Университета. Разгледах няколко аптеки и магазини за бутилки и се възхищавах на добре поддържаните морави и градини.

Накрая спрях да си почина на една каменна пейка в един широк двор.

Бях твърде неспокоен, за да се занимавам с нещо целенасочено, затова просто седях, наслаждавах се на времето и наблюдавах как вятърът търкаля върху паветата няколко захвърлени хартии.

Не след дълго се появи Уилем и седна до мен, без да чака покана. Характерната му кеалдишка физиономия с тъмни коса и очи го правеха да изглежда по-възрастен от Симон и мен, но държането му беше леко непохватно, като на момче, което все още не е свикнало да бъде мъж.

— Нервен ли си? — попита ме той с дрезгавия си и гърлен сиару акцент.

— Всъщност се опитвам да не мисля за това — отвърнах аз.

Уилем изсумтя в отговор. Известно време и двамата мълчахме и наблюдавахме студентите, които минаваха покрай нас. Няколко от тях прекъснаха разговорите си и посочиха към мен.

Вниманието, което привличах, бързо ми омръзна.

— Какво ще правиш сега?

— Ще поседя — простичко отвърна той. — Ще подишам.

— Умно от твоя страна. Разбирам защо си в Арканум. Имаш ли работа през следващия час-два?

Той сви рамене и ме погледна очаквателно.

— Ще ми покажеш ли къде е магистър Аруил? Той ми каза да се отбия… след това.

— Разбира се — отвърна той и посочи към един от изходите на двора, — Медика е от другата страна на Архива.

Заобиколихме масивния блок без прозорци на Архива. Уилем посочи с ръка:

— Това е Медика.

Беше голяма сграда със странна форма. Приличаше на по-голяма, но не толкова несиметрична версия на Мейнс.

— По-голяма е, отколкото очаквах — замислено казах аз. — И цялата сграда е за обучението по медицина?

Той поклати глава.

— Голяма част е заделена за грижи за болните. Никога не връщат никого, само защото не може да си плати.