Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
- Название:Патрик Ротфус Името на вятъра
- Автор:
- Жанр:
- Издательство:неизвестно
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг:
- Избранное:Добавить в избранное
-
Отзывы:
-
Ваша оценка:
Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра краткое содержание
Патрик Ротфус Името на вятъра - читать онлайн бесплатно полную версию (весь текст целиком)
Интервал:
Закладка:
Докато вървях към далечния ъгъл на стаята, осъзнах каква е истината. Бях изтъргувал достъпа си до Архива в замяна на малко слава.
Въпреки това не ми оставаше нищо друго, освен да се възползвам от нея по най-добрия възможен начин. Ако след тоя пълен провал всичко, което имах, беше малко репутация, то тогава трябваше да направя всичко, което можех, за да я увелича. Като държах раменете си изправени, минах през стаята до мястото, където седяха Симон и Манет, и оставих храната си на масата.
— Не съществува никаква такса за разглеждане, нали? — тихо попитах аз и се плъзнах на мястото си, като се опитах да не правя гримаси заради болката по гърба ми.
— Такса за разглеждане ли? — погледна ме безучастно Сим.
— Такса за разглеждане? — изкикоти се Манет над чинията си с боб. — Минаха няколко години, откакто за последен път съм чувал това. Тогава работех като писар и подлъгвахме студентите първи семестър да ни дадат по някое пени, за да използват Архива. Наричахме го „такса за разглеждане“.
— Това е ужасно — неодобрително го погледна Сим.
Манет вдигна ръце пред лицето си, уж да се защити.
— Просто малко безобидно забавление. — Манет ме погледна внимателно. — Затова ли е тая мрачна физиономия? Някой ти е прибрал едно медно пени?
Поклатих глава. Нямах намерение да призная, че Амброуз ме беше измамил с цял талант.
— Познайте на кого му забраниха да влиза в Архива — сериозно казах аз, отчупих коричка от хляба си и я пуснах в чинията с боба.
И двамата ме погледнаха безизразно. След известно време Симон предположи очевидното:
— Хм… на теб?
Кимнах и започнах да греба с лъжицата си от фасула. Не бях много гладен, но се надявах, че малко храна в стомаха ще ми помогне да се отърся от мудността, причинена от нахлрута. Освен това не ми беше в природата да подмина възможност да се нахраня.
— Отстраниха те още първия ден? — попита Симон.
— Това ще направи доста по-трудно твоето изучаване на фолклора за чандрианите.
— Може да се каже така — въздъхнах аз.
— За колко дълго те отстраниха?
— Той каза, че ми е _забранено_ да влизам — отвърнах аз. — Не е споменавал за какъв период от време.
— Забранено? — Манет вдигна поглед към мен. — Той не е издавал такава забрана за никого от поне дванайсетина години. Какво си направил? Да не си се изпикал върху някоя книга?
— Едни писари ме намериха вътре със свещ.
— Милостиви Техлу. — Манет остави вилицата си и лицето му за пръв път стана сериозно. — Старият Лор трябва да е бил бесен.
— „Бесен“ е точната дума — потвърдих аз.
— Какво те е прихванало, та да влезеш вътре с открит пламък? — попита ме Симон.
— Не можех да си позволя да взема ръчна лампа — отвърнах аз. — Затова писарят на бюрото ми даде вместо нея свещ.
— Не може да го е направил — усъмни се Сим. — Никой писар не би…
— Чакай малко — прекъсна го Манет. — Да не е бил един тъмнокос младеж? Добре облечен? Със сключени вежди? — Той преувеличено смръщи веждите си.
— Амброуз — уморено кимнах аз. — Запознахме се вчера. Не започнахме много добре.
— Трудно е да го избегне човек — внимателно каза Манет и хвърли многозначителен поглед на хората, които седяха около нас.
Забелязах, че доста от тях уж случайно са се заслушали в нашия разговор.
— Някой трябваше да те предупреди да стоиш далече от него — добави той с по-тих глас.
— Божията майка — възкликна Симон, — от всички той е най-неподходящият човек, с когото да си ги мерите…
— Е, вече е късно — прекъснах го аз.
Вече започвах да се чувствам повече на себе си — не бях толкова уморен и главата ми не беше пълна с памук. Или страничните ефекти на нахлрута намаляваха, или гневът ми бе прогонил замайването от изтощението.
— Ще му се прииска никога да не ме беше срещал, камо ли пък да се е месил в моите работи.
Симон изглеждаше малко изнервен.
— Не бива да заплашваш други студенти — каза той, като леко се засмя, опитвайки се да представи коментара ми за някаква шега, и след това добави по-тихо: — Не разбираш. Амброуз е наследник на барон от Винтас. — Той се поколеба и погледна към Манет. — Господи, не знам дори откъде да започна!
Манет се наведе напред и заговори още по-тихо:
— Той не е от онези благородници, които дилетанстват тук един-два семестъра и си заминават. Той е тук от години и се е изкачил до положението на ре'лар. Освен това не е и някакъв си седми син. Той е първородният наследник. А баща му е един от дванайсетте най-могъщи мъже в целия Винтас.
— Всъщност той е шестнайсети сред перовете — сухо добави Сим. — Сред тях са кралското семейство, принцовете регенти, Маер Алверон, херцогиня Самиста, Акулеус и Мелуан Лаклес… — Той не довърши, сепнат от свирепия поглед на Манет.
— Той има пари — простичко каза Манет — и всички приятели, които тези пари могат да купят.
— Както и хората, които искат да се подмажат на баща му — добави Симон.
— Работата е там — сериозно рече Манет, — че не би искал да пресичаш пътя му. Още през първата му година тук един от алхимиците се сблъска с тъмната страна на Амброуз. Амброуз откупи дълга му от един лихвар в Имре. Когато младежът не можа да плати, го затвориха в затвора за длъжници. — Манет отчупи парче хляб и го намаза с масло. — Докато семейството му стигне до него, той вече се бе разболял от туберкулоза. Беше превърнат в развалина. Никога повече не успя да се върне към обучението си.
— И магистрите просто позволиха това да се случи?
— Всичко беше напълно законно — отвърна Манет, като продължаваше да говори тихо.
— Освен това Амброуз не беше толкова глупав, че _сам_ да откупи дълга на момчето. — Манет направи презрителен жест. — Той е намерил някой друг да свърши тая работа, но направи така, че всички да разберат, че той стои зад това.
— Да не забравяме и Табета — мрачно добави Сим. — Тя вдигна целия онзи шум, че Амброуз й е обещал да се ожени за нея. След това тя просто изчезна.
Това със сигурност обясняваше защо Фела толкова внимаваше да не го засегне. Направих успокоителен жест към Сим.
— Никого не заплашвам — невинно казах аз, като повиших глас, така че всички, които подслушваха, да можеха да ме чуят. — Просто цитирам едно от любимите ми литературни произведения. В четвърто действие на „Даеоника“ Тарсус казва:
P>
Глад и огън да го сполетят.
Обкръжен да е от разрушение.
И всички демони от мрака
удивени разберат,
че отмъщавал е човека.
P$
За момент около мен настъпи смаяно мълчание. То се разпространи по-далеч в столовата, отколкото очаквах. Очевидно бях подценил броя на хората, които слушаха. Насочих вниманието си обратно към храната и реших засега да приключа с тоя въпрос. Бях уморен, наранен и нямах особено желание да си навлека още неприятности в днешния ден.
Читать дальшеИнтервал:
Закладка: