Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

„Но аз не мога да плувам“, признал арканистът.

Дал допи остатъка от виното си, обърна чашата с дъното нагоре и я тропна силно върху масата. Настъпи изпълнен с мълчание момент на очакване, докато той ме наблюдаваше с изражение на самодоволство.

— Историята не е лоша — рекох аз накрая. — Акцентът на Рух беше малко преувеличен.

Дал се наведе напред в някаква пародия на поклон.

— Ще го имам предвид — отвърна той, след което вдигна пръст и ме погледна съзаклятнически. — Историята ми е създадена не само за да забавлява. В нея е скрито и зрънце истина, на място, където може да го открие единствено най-умният студент. — Изражението му стана загадъчно. — Знаеш ли, цялата истина на света се съдържа в историите.

* * *

По-късно тази вечер, докато играехме карти в „При Анкер“, разказах за тази среща на приятелите си.

— Той ти е дал съвет, дебела главо — рече Манет, раздразнен, че цяла вечер картите не ни вървяха и изоставахме с пет ръце. — Просто ти отказваш да го послушаш.

— Намеквал ми е, че трябва да се откажа да изучавам симпатия за един семестър? — попитах аз.

— Не — сопна се Манет. — Казва ти това, което аз вече два пъти ти обясних. Трябва да си напълно безмозъчен идиот, ако отидеш на приемните изпити този семестър.

— Какво? — не повярвах аз. — Защо?

Манет свали картите си с подчертано спокойствие.

— Квоте, ти си умно момче, но ти е много трудно да чуеш нещата, които не желаеш да чуваш. — Той погледна наляво към Уилем и след това надясно към Симон. — Можете ли вие да се опитате да му го кажете?

— Вземи си един семестър почивка — рече Уилем, без да вдига поглед от картите си, и добави: — дебела главо.

— Наистина трябва да го направиш — убедено се намеси Сим. — Всички все още говорят за процеса. Всъщност само за това говорят.

— За процеса? — засмях се аз. — Това беше преди повече от цикъл. Говорят за това, че съм бил намерен за невинен, оправдан пред закона на желязото и пред самия Техлу.

Манет шумно изсумтя и остави картите си.

— Щеше да е по-добре да се бе оказал тихомълком виновен, отколкото невинен по толкова демонстративен начин. — Той ме погледна. — Знаеш ли колко време е минало, откакто арканист е бил обвиняван в „съюзяване“?

— Не — признах аз.

— Нито пък аз — заяви той. — Което означава, че това е било много, много отдавна. Невинен си и това е добре за теб. Но процесът остави лъскаво черно петно върху репутацията на Университета. То напомни на хората, че макар ти да не заслужаваш да бъдеш изгорен на клада, някои други арканисти може и да го заслужават. — Манет поклати глава. — Можеш да си сигурен, че това несъмнено е подлудило всички магистри.

— Някои студенти също не са много доволни — мрачно добави Уил.

— Не е моя вината, че имаше процес! — възразих аз и след това леко отстъпих. — Поне не съвсем. Амброуз забърка това. Той е дирижирал цялата работа и доволно се е подсмихвал.

— Дори да е така — отбеляза Уил, — Амброуз има достатъчно здрав разум, за да избегне приемните изпити този месец.

— Какво? — изненадах се аз. — Той няма ли да ходи на приемните изпити?

— Няма — отвърна Уилем. — Замина си преди два дни.

— Но нали няма нищо, което да го свързва с процеса — настоях аз. — Защо си е тръгнал?

— Защото магистрите не са идиоти — обясни Манет. — Двамата се ядете като побеснели кучета от първия миг, в който се срещнахте. — Той замислено потупа с пръст устните си с невинно изражение. — Като стана дума за това, сетих се за нещо — вие какво правехте в „Златното пони“ в нощта, когато стаята на Амброуз се запали?

— Играехме карти — отвърнах аз.

— Разбира се, че това сте правили — рече Манет с натежал от сарказъм глас. — Двамата се замеряхте с камъни през цялата година и накрая единият уцели гнездото на осите. Единственото разумно нещо, което можеш да сториш, е да избягаш на безопасно разстояние и да изчакаш, докато спрат да жужат.

Симон стеснително се прокашля.

— Не искам да се присъединявам към всеобщия хор — извинително рече той, — но се носи слух, че са те видели да обядваш със Слийт. — Той направи гримаса. — А Фела ми каза, че е чула, че… хъм… ухажваш Деви.

— Знаеш, че това за Деви не е истина — казах аз. — Посетих я само за да сключим мир. Тя за малко бе готова да изяде черния ми дроб. А със Слийт съм говорил само веднъж, и то за не повече от петнайсет минути.

— Деви? — ужасено възкликна Манет. — Деви и Слийт? Нея я изключиха, а той не е много по-различен. — Той хвърли картите си. — Защо са те виждали с тези хора? И защо ли изобщо виждат мен с теб?

— О, хайде стига. — Погледът ми се местеше между Уил и Сим. — Толкова ли е зле?

Уилем свали картите си.

— Предвиждам — спокойно каза той, — че ако отидеш на приемните изпити, ще ти определят такса за обучение от поне трийсет и пет таланта. — Погледна Сим, а после Манет. — Готов съм да заложа цяла златна марка за това. Някой иска ли да сключим облог?

Никой от двамата не пожела да приеме предложението му.

Усетих как стомахът ми отчаяно се сви.

— Но това не може да е… — промълвих аз. — Това…

Сим също свали картите си. Мрачното изражение изглеждаше не на място върху иначе винаги добродушното му лице.

— Квоте — подхвана той със сериозен тон, — повтарям ти три пъти — вземи си един семестър почивка.

* * *

В края на краищата осъзнах, че приятелите ми казват истината. За съжаление това изцяло обърка плановете ми. Нямах изпити, за които да уча, а да започвам нов проект в Рибарника би било пълна глупост. Дори мисълта да претърсвам Архива за информация, свързана с чандрианите или амирите, не ме привличаше особено. Бях ровил толкова време и не бях открил почти нищо.

Обмислях идеята да отида да търся другаде. Имаше, разбира се, и други библиотеки. Всеки благороднически дом разполагаше поне със скромна сбирка от документи, свързани с историята на семейството и родовите земи. Повечето църкви имаха обширни архиви, които обхващаха стотици години назад във времето и описваха съдебни дела, бракове и различни разпореждания. Същото се отнасяше и за всеки по-голям град. Не беше възможно амирите да са унищожили всички следи от своето съществуване.

Трудната част нямаше да е самото проучване. На първо място щеше да е проблем да получа достъп до тези библиотеки. Не можех да се появя в Ренере облечен в дрипави дрехи и покрит с прах и да поискам да ровя из дворцовите архиви.

Това беше още един случай, при който помощта на покровител би била неоценима. Той би могъл да ми напише препоръчително писмо, което да ми отвори всякакви врати. Дори повече от това — с негова подкрепа можех да си осигурявам порядъчно прехраната, докато пътувам. Много малки градчета дори не позволяват да свириш в местната кръчма без заповед за покровителство.