Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Знаеш ли какво са казвали някога за студент, който напускал Университета за един семестър? — попита Елодин.

Поклатих глава.

— Казвали, че е отишъл да гони вятъра — изкикоти се той.

— Чувал съм този израз.

— Така ли? Как мислиш, какво означава той?

Отне ми известно време да открия подходящите думи.

— В него има намек за лекомисленост. Сякаш студентите се занимават с нещо безполезно.

Елодин кимна.

— Повечето студенти наистина напускат поради някакви лекомислени причини. — Той се наведе напред и погледна право към реката отдолу. — Но смисълът на този израз невинаги е бил такъв.

— Така ли?

— Точно така. — Магистърът отново седна назад. — Много отдавна, когато всички студенти се стремели да станат повелители на имената, нещата били различни. — Облиза един пръст и го вдигна на вятъра. — Името, което повечето новаци в даването на имена били окуражавани да търсят, било това на вятъра. След като го откриели, техните спящи съзнания се събуждали и откриването на други имена ставало по-лесно. Но някои студенти трудно намирали името на вятъра. Тук имало твърде малко „ръбове“, твърде малко риск. Затова те се отправяли към дивите, изостанали земи. Преследвали късмета си, преживявали приключения, търсели тайни и съкровища… — Той ме погледна. — Но онова, което всъщност търсели, било името на вятъра.

Прекъснахме разговора си, когато на моста се появи човек. Беше мъж с тъмна коса и изпито лице. Той ни наблюдаваше с крайчеца на окото си, без да обръща глава, и докато минаваше зад гърбовете ни, се опитах да не мисля колко лесно би било за него да ме бутне от парапета.

След това ни подмина. Елодин въздъхна уморено и продължи:

— Нещата са се променили. Сега „ръбовете“ са дори по-малко и отпреди. Светът не е толкова див. Има по-малко магии, повече тайни и само шепа хора, които знаят името на вятъра.

— Вие го знаете, нали? — попитах аз.

Елодин кимна.

— На различните места е различно, но аз знам как да се вслушам в променливата му форма. — Той се засмя и ме потупа по рамото. — Трябва да тръгваш. Гони вятъра! Не се страхувай да рискуваш понякога. — Той се усмихна и добави: — Но умерено.

Залюлях крака, скочих от дебелия каменен парапет и метнах отново на рамото си лютнята и пътната торба. Но точно когато се готвех да се отправя към Имре, гласът на Елодин ме спря:

— Квоте.

Обърнах се и видях как магистърът се беше навел отстрани на моста. Беше се ухилил като някой ученик.

— Плюй за късмет.

* * *

Деви ми отвори вратата и ме погледна изненадано с широко отворени очи.

— Боже мой! — възкликна тя и театрално притисна към гърдите си лист хартия, в който разпознах една от бележките, пъхнати от мен под вратата. — Това е моят таен обожател.

— Опитвах се да изплатя заема си — обясних аз. — Идвах четири пъти.

— Полезно е да ходиш пеша — весело отбеляза тя без никакво съчувствие, махна ми да вляза и залости вратата след мен.

Стаята миришеше на…

Подуших въздуха.

— Какво е това? — попитах я аз.

— Трябваше да е круша — унило отвърна тя.

Оставих калъфа с лютнята и пътната торба и седнах до бюрото й. Противно на желанието ми, погледът ми се насочи към обгорения черен пръстен върху дървото.

Деви тръсна жълтеникавочервената си коса и ме погледна в очите.

— Искаш ли да опитаме отново? — попита тя и ъгълчето на устата й се изви нагоре. — Пак мога да те победя, независимо дали си с грам или без. Мога да те победя дори докато спя.

— Признавам, че съм любопитен — уверих я аз, — но предпочитам да се погрижим за деловите си взаимоотношения.

— Много добре — съгласи се тя. — Наистина ли смяташ да ми изплатиш всичко? Да не би накрая да си си намерил покровител?

Поклатих глава.

— Но се появи една забележителна възможност. Всъщност това наистина е шанс да си намеря влиятелен покровител — направих пауза — във Винтас.

Деви повдигна вежди.

— Това е доста далеч — многозначително отбеляза тя. — Радвам се, че се отби да уредиш дълга си, преди да тръгнеш на екскурзия до другия край на света. Кой знае кога ще се върнеш.

— Наистина е така — съгласих се аз. — От финансова гледна точка се намирам в малко особено положение.

Още преди да довърша, тя вече клатеше глава.

— В никакъв случай. Вече ми дължиш девет таланта. Няма да ти заема още пари в деня, в който напускаш града.

Вдигнах ръце да се защитя.

— Погрешно ме разбра — успокоих я аз.

Отворих кесията си и изсипах таланти и йотове върху масата. Пръстенът на Дена също се изтърколи и аз го спрях, преди да падне от ръба.

— Това са всичките пари, които притежавам — рекох аз. — С тях трябва доста бързо да стигна до Северин. Над хиляда и шестстотин километра. Това означава пътуване с поне един кораб, храна, подслон, пари за дилижанс, за пощенски бележки за смяна на конете. — Докато изброявах всички тези разходи, заделях настрани съответната сума пари от единия край на бюрото към другия. — Когато накрая пристигна в Северин, ще трябва да си купя дрехи, с които да се движа в двора, без да изглеждам като дрипав музикант, какъвто всъщност съм. — Заделих още пари и посочих към няколкото останали монети. — Така не ми остават достатъчно пари, за да уредя дълга си към теб.

Деви ме наблюдаваше през сплетените си пръсти.

— Разбирам — сериозно отвърна тя. — Трябва да открием някакъв друг начин да уредиш дълга си.

— Мислех да ти предложа следното — продължих аз, — мога да ти оставя гаранция срещу евентуалното ми завръщане.

Очите й се стрелнаха към елегантните тъмни очертания на калъфа с лютнята ми.

— Не мога да ти оставя инструмента — побързах да кажа аз. — Той ми трябва.

— Какво тогава? — попита тя. — Винаги си ми казвал, че нямаш какво да ми дадеш за допълнителна гаранция.

— Имам някои неща — отвърнах аз и порових в пътната си торба, откъдето извадих една книга.

Очите на Деви светнаха. Сетне прочете заглавието на гръбчето.

— „Реторика и логика“.

Тя направи гримаса.

— И аз не я харесвам особено — уверих я аз. — Но има стойност — особено за мен. А също така… — Бръкнах в джоба на наметалото си и извадих ръчната си лампа. — Имам и това. Симпатична лампа — моя изработка. Има фокусиран лъч и превключвател, който работи на степени.

Деви взе лампата от бюрото и кимна по-скоро на себе си.

— Спомням си я — каза тя. — Преди ми каза, че не можеш да ми я оставиш заради обещанието, което си дал на Килвин. Това промени ли се?

На лицето ми грейна неискрена усмивка.

— Точно това обещание прави от лампата идеалната гаранция — обясних аз. — Напълно съм уверен, че ако я занесеш на Килвин, той ще плати щедра сума само за да не попадне тя в… — прокашлях се — неподходящи ръце.