Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Започнахме да вървим и разговорът ни замря, докато крачехме, заслушани в плисъка на водата във фонтаните и песента на птиците, накацали върху живия плет. От време на време Алверон ми показваше някоя скулптура и ми разказваше кой от предците му е поръчал изработката й, сам я е изваял или (в тези случаи говореше с тих и извинителен тон) я е плячкосал от чужди земи по време на война.

Разхождахме се из градините в продължение на почти цял час. Тежестта на маера върху ръката ми постепенно намаляваше и накрая той ме използваше по-скоро за да пази равновесие, отколкото за да се обляга на мен. Минахме покрай няколко благородници, които се поклониха или кимнаха на Алверон. След като се отдалечахме достатъчно, че да не ни чуват, той ми разказваше кои са те, каква е позицията им в двора и ми споменаваше някоя и друга клюка за тях.

— Чудят се кой си — обясни ми той, след като една двойка беше вече от другата страна на живия плет. — До довечера всички ще говорят за това. Дали не си посланик от Ренере? Или пък млад благородник, който се домогва до богато имение или съпруга? Може би си моят отдавна загубен син, спомен от лудите ми младежки години? — Изкикоти се и ме потупа по рамото.

Сигурно щеше да продължи в този дух, но се спъна от една стърчаща плочка и за малко не падна. Бързо го подхванах, за да не загуби равновесие, и му помогнах да седне на каменна пейка край пътеката.

— Пусто да остане! — изруга той, очевидно смутен. — Как ли щеше да изглежда отстрани, ако самият маер падне по гръб като някой бръмбар и заразмахва ръце и крака във въздуха? — Огледа се сърдито, но, изглежда, бяхме само двамата. — Ще направиш ли една услуга на стареца?

— На ваше разположение съм, ваша милост.

— Ще го направиш ли наистина? — Алверон ми хвърли проницателен поглед. — Е, става дума за нещо дребно. Запази в тайна кой си и с какво се занимаваш. Това ще направи чудеса за репутацията ти. Колкото по-малко им кажеш, толкова повече всички ще се интересуват от теб.

— Ще говоря колкото се може по-малко за себе си, ваша милост. Но ще ми е по-лесно да избягвам темата защо съм тук, ако наистина знам защо съм ви нужен…

— Така е — изражението му стана лукаво, — но това място е твърде публично. Досега прояви завидно търпение. Изтрай още малко. — Той вдигна поглед към мен. — Ще бъдеш ли така любезен да ме съпроводиш до покоите ми?

Предложих му ръката си.

— Разбира се, ваша милост.

* * *

След като се върнах в стаите си, свалих бродирания си жакет и го окачих в украсения с дърворезба гардероб от палисандрово дърво. Огромната мебел беше облицована с кедрово и сандалово дърво, които ухаеха приятно. Върху вътрешните страни на вратите бяха окачени съвършено изработени огледала.

Минах по полирания мраморен под и седнах върху червения, тапициран с кадифе диван за излежаване. Разсеяно се зачудих как точно трябва да се излежава човек. Не можех да си спомня някога да съм го правил. Известно време обмислях това и накрая реших, че излежаването вероятно е нещо подобно на отпочиването, но с повече пари в джоба.

Неспокойно се изправих и започнах да обикалям насам-натам из стаята. По стените висяха картини — портрети и пасторални сцени, нарисувани майсторски с маслени бои. Върху едната стена имаше огромен гоблен, който изобразяваше в най-дребни подробности някаква голяма морска битка. Вниманието ми бе погълнато от нея в продължение на почти половин час.

Лютнята ми липсваше.

Беше ми ужасно трудно да я заложа — сякаш трябваше да отрежа собствената си ръка. Бях сигурен, че през следващите десет дни ще се поболея от тревога и безпокойство, че може и да не успея да я откупя.

Но без да иска, самият маер бе предложил решение на тревогите ми. В гардероба ми висяха шест костюма, които бяха достатъчно изтънчени за кой да е лорд. Когато ги доставиха в стаята ми, усетих, че се отпускам. Щом ги видях, първата ми мисъл бе, че вече мога да общувам спокойно с дворцовото общество. Прецених, че в най-лошия случай мога да ги продам на амбулантен търговец и лесно да спечеля достатъчно пари, за да си взема лютнята.

Разбира се, ако сторех нещо такова, щях да проваля всичките си надежди да спечеля благоразположението на Алверон. Това щеше да обезсмисли цялото ми пътуване до Северин и щеше да постави Трепе в толкова неловко положение, че той можеше и никога повече да не ми проговори. Въпреки това, като знаех, че разполагам с тази възможност, донякъде имах усещането, че владея положението. Което беше достатъчно, за да не полудея напълно от тревога.

Лютнята ми липсваше, но ако можех да спечеля покровителството на маера, животът ми внезапно щеше да стане гладък и спокоен. Той разполагаше с достатъчно пари, за да ми позволи да продължа образованието си в Университета, а връзките му можеха да ми помогнат да задълбоча проучванията си на амирите.

Вероятно най-важното нещо беше влиянието на името му. Ако Алверон станеше мой покровител, щях да съм под негова защита. Бащата на Амброуз може и да беше най-могъщият барон в цял Винтас, който е само на десетина стъпала от кралската корона. Но маерът на практика беше крал. Колко ли по-прост би станал животът ми, ако Амброуз не ми пречеше непрекъснато? Мисълта за това беше зашеметяваща.

Лютнята ми липсваше, но всички неща имат своята цена. Заради шанса Алверон да стане мой покровител бях готов да стискам зъби и да прекарам един цикъл, изпълнен със скука и безпокойство и лишен от музика.

Маерът се оказа прав за любопитството на своя двор. След като онази вечер ме извика в кабинета си, слухът за мен се разнесе като горски пожар. Можех да разбера защо тези неща се нравеха на Алверон. Беше като да наблюдаваш как се раждат историите.

> 56.

> Сила

На следващия ден маерът пак изпрати да ме повикат и скоро двамата отново се разхождахме по пътеките на неговите градини, като той леко опираше ръка на рамото ми.

— Да отидем към южната страна. — Посочи с бастуна си. — Чух, че лозите селас скоро ще разцъфнат напълно.

Тръгнахме по лявото разклонение на пътеката и той си пое дълбоко дъх.

— Има два вида сила — наследствена и такава, която се дава — подхвана Алверон и ми даде да разбера каква ще бъде темата на днешния ни разговор. — Човек притежава наследствената сила като част от себе си. Силата, която се дава, е предавана или заемана от другите хора. — Той ми хвърли кос поглед и аз кимнах.

Като видя, че се съгласявам с него, продължи:

— Наследствената сила е нещо очевидно — сила на тялото — той потупа рамото ми, на което се беше опрял, — сила на ума, сила на характера. Всички тези неща са част от човека. Те ни определят. Определят нашите граници.

— Не съвсем, ваша милост — меко се възпротивих аз, — човек винаги може да се усъвършенства.