Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Благодарение на шивачите на маера бях облечен толкова добре, колкото и всички останали. Цветовете ми отиваха — тревистозелено, черно и тъмночервено, със сребристи ширити по ръкавите и яката. Ала за разлика от Стейпс аз носех дрехите си с небрежната непринуденост на благородник. Вярно е, че от броката ме сърбеше. Вярно е и че копчетата, токите и многобройните слоеве плат правеха всяка дреха корава и неудобна като коженото облекло на наемниците. Но аз носех одеянията си с такава лекота, сякаш ми бяха втора кожа. Нали разбирате, това беше костюм и аз играех ролята си така, както само член на трупа може да го направи.

Както вече казах, отворих вратата и видях в коридора да стои възрастен благородник.

— Значи ти си Квоте, така ли? — попита ме той.

Кимнах, хванат леко неподготвен. В Северен Винтас обичаят бе предварително да се изпрати слуга, който да поиска среща. Куриерът носеше бележка с пръстен с името на благородника, изписано върху него. Трябваше да изпратиш златен пръстен, за да поискаш среща с благородник с по-висок ранг от твоя, сребърен — за такъв с ранг горе-долу като твоя, и железен — за някой, който е с по-нисък ранг.

Разбира се, аз нямах никакъв ранг. Нямах титла, земи, семейство, нито потекло. Не бях от знатен произход, но никой не знаеше това. Всички предполагаха, че загадъчният червенокос мъж, който прекарва времето си с Алверон, е с благородническа жилка, и моят произход и обществено положение бяха широко обсъждана тема.

Важното бе, че не бях официално представен пред двора и по тази причина нямах _официален_ ранг. Това означаваше, че пръстените, които ми изпращаха, бяха железни. А човек обикновено не отказва молба, придружена с железен пръстен, за да не обиди онези, които са с по-високо положение от него.

Затова доста се изненадах, когато видях пред вратата да стои този възрастен господин. Очевидно беше благородник, но не беше обявил предварително посещението си и не беше поканен.

— Можеш да ме наричаш Бредон — каза той. — Играеш ли так?

Поклатих глава, без да знам как трябва да реагирам.

Той въздъхна леко и разочаровано.

— А, добре, тогава мога да те науча. — Подхвърли ми една кадифена торбичка и аз я улових с двете си ръце. На пипане сякаш беше пълна с малки гладки камъни.

Бредон се обърна и махна с ръка. Двама млади мъже се втурнаха в стаята ми, носейки малка масичка. Отстъпих встрани, за да влязат, и благородникът ги последва.

— Оставете я до прозореца — нареди им той, посочвайки мястото с бастуна си. — И донесете някакви столове… От онези с дървените облегалки.

За кратко време всичко бе подредено така, че Бредон да е доволен. Двамата слуги си тръгнаха и той се обърна към мен с извинително изражение на лицето:

— Надявам се, че ще простиш на един старец за това драматично нахлуване.

— Разбира се — благосклонно отвърнах аз. — Моля, седнете. — Посочих към масата, поставена току-що до прозореца.

— Каква самоувереност — изкикоти се той и подпря бастуна си на перваза.

Слънчевата светлина проблесна върху дръжката от полирано сребро, оформена като глава на вълк с озъбена паст.

Бредон беше доста възрастен. Не много стар, но можеше да ми бъде дядо. Цветовете на родовия му герб не бяха кой знае какви — пепелявосиво и черно с цвят на въглища. Косата и брадата му бяха чисто бели, подстригани до една и съща дължина и обрамчваха лицето му. Докато седеше и ме наблюдаваше с живите си кафяви очи, ми напомняше на бухал.

Седнах срещу него и разсеяно се зачудих как ли ще се опита да измъкне информация от мен. Вероятно щеше да пробва да я разиграе на комар. Това поне щеше да е нов и различен подход.

Той ми се усмихна. Честна усмивка, на която отвърнах, преди да осъзная, че го правя.

— Сигурно вече си събрал доста добра колекция от пръстени? — попита.

Кимнах утвърдително.

— Ще имаш ли нещо против да ги разгледам? — наведе се той към мен с любопитство.

— Съвсем не.

Отидох до другата стая и се върнах с шепа, пълна с пръстени, които изсипах върху масата.

Бредон ги прегледа и кимна сякаш на себе си.

— Всички най-големи клюкари са те нападнали. Вестон, Праевек и Теменлови вече са си пробвали късмета. — Той повдигна вежди, когато видя името върху следващия пръстен. — Праевек е идвал два пъти. И никой от тях не е успял да измъкне нищо от теб — нито дори една дума. — Вдигна очи към мен. — Това означава, че умееш да си държиш езика зад зъбите. Бъди спокоен, не съм тук в напразен опит да си напъхам носа в тайните ти.

— Признавам, че това ми носи облекчение. — Не му повярвах напълно, но ми беше приятно да го чуя.

— Като оставим това настрана — небрежно подхвърли благородникът, — ще отбележа, че според традицията пръстените се оставят близо до вратата на всекидневната. Те се показват като символ на обществено положение.

Не го знаех, но не исках да си призная. Ако му покажех, че не съм запознат с обичаите на местния двор, той щеше да научи, че или съм чужденец, или не съм благородник.

— Шепа желязо не е символ на кой знае какво положение — презрително отвърнах аз.

Преди да напусна Имре, граф Трепе ми беше обяснил основните неща, свързани с пръстените. Но той не беше от Винтас и очевидно не е бил наясно с тънкостите.

— В това има истина — съгласи се непринудено Бредон, — но само донякъде. Златните пръстени означават, че онези, които са под теб, ти се подмазват, за да получат някаква услуга. Сребърните показват здравословни делови отношения с равните ти. — Той подреди пръстените в редица върху масата. — Но железните означават, че си привлякъл вниманието на онези, които стоят по-високо от теб. Те означават, че си търсен.

Бавно кимнах.

— Разбира се — отвърнах аз, — всеки пръстен, изпратен от маер, е железен.

— Точно така — кимна Бредон, — да получиш пръстен от маера е знак за неговото голямо благоразположение. — Той бутна пръстените към мен по масата от гладък мрамор. — Но тук няма такъв пръстен и това само по себе си говори много.

— Изглежда, че дворцовата политика не ви е чужда — отбелязах аз.

Благородникът затвори очи и уморено кимна в съгласие.

— Доста ми харесваше, докато бях млад. Дори имах известно влияние. Но понастоящем интригите не ме вълнуват и така тръпката се губи. — Той ме погледна отново, този път право в очите. — Сега ми харесват по-прости неща. Пътувам. Наслаждавам се на виното и разговорите с интересни хора. Дори се уча да танцувам. — Отново се усмихна сърдечно и почука с кокалче по дъската. — Но най-много ми харесва да играя так. За съжаление обаче познавам твърде малко хора със свободно време, които са достатъчно умни, за да играят както трябва. — Той повдигна вежди към мен.

— Човек би предположил, че човек, който владее умението да води изтънчен разговор, би могъл да се възползва от дългите безцелни беседи по време на играта, за да изкопчи информация от нищо неподозиращата си жертва.