Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Чух слух, че багажът ти е бил загубен — вметна Бредон, — и реших, че могат да ти бъдат полезни. — Той се усмихна. — Особено ако искаш да изиграем още някоя игра на так.

Разлюлях пръстените в ръката си и разсеяно се зачудих дали златният е масивен или само позлатен.

— И какъв пръстен трябва да изпратя на новия си познат, ако желая да се насладя на компанията му?

— Ами — бавно отвърна гостът ми, — това е _доста_ сложно. При моето прибързано и неприлично нахлуване в стаите ти пропуснах да се представя, както е редно, и не те уведомих за своята титла и ранг. — Кафявите му очи ме гледаха сериозно.

— А би било твърде неприлично от моя страна да ви разпитвам за подобни неща — бавно казах аз, без да разбирам каква игра играе той.

Бредон кимна.

— Така че засега ще трябва да приемеш, че нямам титла или ранг. Това ни поставя в любопитна ситуация — ти не си представен пред двора, а аз самият не се представих пред теб. В този случай би било подходящо да ми изпратиш сребърен пръстен, ако в бъдеще решиш да обядваме заедно или благосклонно да загубиш още някоя игра на так.

Повъртях сребърния пръстен между пръстите си. Ако му го изпратех, щеше да се разнесе слух, че претендирам, че рангът ми е кажи-речи равен на неговия, а аз нямах представа какъв е той.

— Какво ще кажат хората?

— Какво ли наистина? — Очите му весело играеха.

* * *

И така, дните продължаваха да отминават. Маерът ме викаше от време на време за някой изтънчен разговор. Подобните на свраки благородници ми изпращаха своите картички и пръстени и аз ги посрещах с учтив отказ да разговарям с тях.

Единствено Бредон ми помагаше да не полудея от скука в затвора си. На следващия ден му изпратих новия си сребърен пръстен с картичка, на която пишеше: „Когато ви е удобно. В стаите ми.“ Пет минути по-късно той пристигна с масичката си за так и торбичката с камъни. Предложи ми да си взема пръстена обратно и аз приех възможно най-любезно. Нямах нищо против да задържи пръстена. Но той добре знаеше, че нямам друг.

Петата ни игра бе прекъсната, когато бях повикан при маера, чийто железен пръстен мрачно проблясваше върху полирания сребърен поднос на куриера. Извиних се на Бредон и побързах да се отправя към градината.

По-късно тази нощ Бредон ми изпрати своя сребърен пръстен и картичка, на която бе написано: „След вечеря. В твоите стаи.“ Написах на картичката „С удоволствие“ и я пратих обратно.

Когато пристигна, му предложих да му върна пръстена. Той учтиво отказа и пръстенът му се присъедини към останалите в купата до вратата. Стоеше там, за да могат всички да го видят — блестящо сребро, което просветваше сред шепата желязо.

> 58.

> Ухажване

Маерът не ме беше викал от два дни.

Бях затворен като в капан в стаите си и почти се бях побъркал от скука и раздразнение. Най-лошото бе, че не знаех защо Алверон не ме вика. Зает ли беше? Дали не го бях обидил? Чудех се дали да не му изпратя картичка със златния пръстен, който Бредон ми беше дал. Но ако маерът изпитваше търпението ми, това можеше да се окаже сериозна грешка.

Ала аз наистина бях нетърпелив. Бях дошъл тук, за да спечеля покровител или поне да получа някаква помощ в моето проучване на амирите. Но досега единственото, което бях постигнал в служба на Алверон, бе да си сплескам задника от седене. Ако не беше Бредон, кълна се, че щях да полудея и да ми избие пяна на устата.

Още по-лошо беше, че само след два дни лютнята ми и прекрасният калъф от Дена щяха да станат собственост на другиго. Надявах се досега да съм спечелил достатъчно благоразположението на маера, за да му поискам парите, които ми бяха нужни, за да взема инструмента си от заложната къща. Исках той да е мой длъжник, а не обратното. На всекиму е ясно, че веднъж превърнеш ли се в длъжник на някой благородник, после е много трудно да се освободиш от дълга си.

Но ако това, че Алверон не ме търсеше, означаваше нещо, то бе, че, изглежда, съм загубил неговата благосклонност. Напрегнах паметта си, за да се сетя какво съм казал по време на последния ни разговор, което би могло да го обиди.

Бях извадил една картичка от чекмеджето и се опитвах да измисля някакъв хитър начин да поискам пари от маера, когато на вратата се почука. Помислих, че обядът ми може да е дошъл по-рано и извиках на момчето да го остави върху масата.

Последва дълга пауза, която ме изтръгна от унесеността ми. Побързах към вратата и с изненада видях пред нея да стои прислужникът на Алверон Стейпс. Досега маерът винаги ме беше викал чрез куриер.

— Маерът иска да ви види — каза той.

Забелязах, че изглежда уморен. Очите му бяха зачервени, сякаш не се е наспал.

— В градината ли?

— В покоите му — отвърна Стейпс. — Ще ви отведа там.

Ако можеше да се вярва на придворните клюкари, Алверон рядко приемаше посетители в стаите си. Докато крачех след прислужника, не можех да сдържа облекчението си. Всичко бе за предпочитане пред чакането.

* * *

Маерът седеше изправен в огромното си пухено легло. Изглеждаше по-блед и отслабнал в сравнение с последния път, когато го бях видял. Очите му бяха все така ясни и пронизващи, но днес в тях имаше и нещо друго, някакво силно чувство.

Той ми посочи близкия стол.

— Квоте. Влизай! Седни! — Гласът му също беше по-слаб, но все така заповеднически.

Седнах отстрани на леглото, усещайки, че моментът не е подходящ да му благодаря за тази привилегия.

— Знаеш ли колко съм стар, Квоте? — без предисловие попита той.

— Не, ваша милост.

— А какво би предположил? На колко години ти изглеждам?

В очите му отново зърнах същото силно чувство — гняв. Бавно тлеещ гняв като нагорещени въглени под тънък слой от пепел.

Мислите ми препускаха, докато се опитвах да определят кой би бил най-удачният отговор. Не исках да рискувам да го обидя, но ласкателството също дразнеше Алверон, освен ако не беше съвършено изтънчено и с мярка.

Не ми оставаше друго, освен да съм честен.

— Петдесет и една, ваша милост. Може би петдесет и две.

Той бавно кимна и гневът му утихна като тътена на далечна гръмотевица.

— Никога не питай млад човек за възрастта си. На четирийсет съм, рожденият ми ден е следващия цикъл. Въпреки това ти си прав, че изглеждам петдесетгодишен. Някои дори биха казали, че си доста великодушен в предположението си. — Ръцете му разсеяно пригладиха завивките. — Ужасно е да остарееш, преди да ти е дошло времето.

Той застина от болка и направи гримаса. Мина известно време и си пое дълбоко дъх. Лицето му лъщеше от пот.

— Не знам колко дълго ще мога да говоря с теб. Днес май не се чувствам много добре.

— Да отида ли да доведа Каудикус, ваша милост? — изправих се аз.

— Не — ядно отсече маерът. — Седни. Тази проклета болест пропълзя в мен миналия месец, заради нея изглеждам с години по-стар и се чувствам по този начин. Прекарах целия си живот в грижа за земите си, но в едно отношение се оказах немарлив. Нямам нито семейство, нито наследник.