Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Арканистът изсипа порция изсушени листа върху една малка везна и я премери.

— Не и ако са интересни.

Той замълча, докато внимателно отмерваше малко количество от прозрачната течност в една стъклена бутилка със запушалка.

— Според онова, което съм чувал, родът Лаклес притежава някаква семейна ценност. Е, не точно семейна ценност, но нещо древно, което датира още от началото на тяхното родословие.

— Това не е особено чудно. Старите родове са пълни с такива семейни ценности.

— Не бързайте толкова — сопна се той. — Има още нещо.

Той сипа течността в една плитка купа с някакви грубо гравирани символи. Течността забълбука и засъска и изпълни въздуха със слаба, но остра миризма.

Той преля течността в тавичката над свещите. След това добави сухите листа, щипка от нещо друго и една мярка бяла прах. Сложи и няколко капки от нещо, за което предположих, че е просто вода, разбърка получената смес, прекара я през филтър и я изсипа в прозрачно стъклено шишенце, което запуши с коркова тапа.

Показа ми крайния резултат — прозрачна течност с кехлибарен цвят и лек зеленикав оттенък.

— Ето. Напомнете му да го изпие цялото.

Взех още топлото шишенце.

— Каква е тази семейна ценност?

Каудикус изплакна ръцете си в една порцеланова купа и ги изтръска, за да изсъхнат.

— Чувал съм, че в най-старата част на родовото имение на Лаклес има една тайна врата. Врата без дръжка или панти. — Той ме погледна, за да се увери, че го слушам внимателно. — Няма как да бъде отворена. Заключена е, но е без ключалка. Никой не знае какво има от другата й страна. — Кимна към шишенцето в ръката ми. — Сега занесете това на маера. Най-добре е да го изпие, докато е топло. — Изпрати ме до вратата. — Върнете се утре. — Усмихна се леко самодоволно. — Знам една история за семейство Менебрас, от която червената ви коса направо ще побелее.

— О, аз работя само над един род наведнъж — казах аз, тъй като не исках да бъда засипан от безкрайни дворцови клюки, — най-много над два. В момента се занимавам с Алверон и Лаклес. Не бих искал да започвам с още едно семейство — вяло се усмихнах аз. — Така ще взема да оплескам нещата.

— Жалко — рече Каудикус. — Виждате ли, аз пътувам доста. Много от домовете на благородниците са нетърпеливи да подслонят личния арканист на маера. — Хвърли ми многозначителен поглед. — Нали разбирате, така научавам някои доста интересни факти. — Той отвори вратата. — Помислете си и се отбийте отново утре.

Стигнах до вратите към покоите на Алверон, преди шишенцето да е изстинало. Стейпс отговори на почукването ми и ме отведе в спалнята на господаря си.

Той спеше в същото положение, в което го бях оставил. Когато прислужникът затвори вратата след мен, маерът отвори едното си око и немощно ми махна да се приближа.

— Отне ти доста време.

— Ваша милост, аз…

Той отново ми махна да се приближа, този път по-рязко.

— Дай ми лекарството — нареди ми с дрезгав глас. — След това си тръгвай. Уморен съм.

— Опасявам се, че това е доста важно, ваша милост.

Алверон отвори и двете си очи и в тях отново тлееше гняв.

— Какво? — сопна се той.

Преместих се отстрани на леглото и се наведох по-близо до него. Преди да успее да ми се скара за неуместното държане, аз прошепнах:

— Ваша милост, Каудикус се опитва да ви отрови.

> 60.

> Оръдието на мъдростта

При тези мои думи очите на маера се отвориха широко и после отново се присвиха. Въпреки че беше толкова отпаднал, умът му беше все така остър.

— Беше прав да говориш толкова отблизо и толкова тихо — каза той. — Стъпваш върху опасна почва. Но кажи, ще те изслушам.

— Ваша милост, подозирам, че в писмото си Трепе не е споменал, че освен музикант съм и студент в Университета.

По погледа на Алверон не пролича да е разбрал.

— Кой университет? — попита той.

— _Онзи_ Университет, ваша милост — отвърнах аз. — Аз съм член на Арканум.

— Твърде млад си, за да твърдиш нещо такова — намръщи се той. — И защо Трепе ще пропусне да спомене това?

— Вие не търсехте арканист, ваша милост. А този вид обучение обикновено се заклеймява толкова далеч на изток. — Това беше най-близкото до истината твърдение, което можех да си позволя да изрека, а истината бе, че винтите са суеверни до видиотяване.

Маерът бавно примигна, а изражението му се втвърди.

— Много добре — рече той, — ако си такъв, какъвто казваш, тогава направи някаква магия.

— Аз все още само се обучавам, ваша милост. Но ако искате да видите малко магия… — Погледнах трите лампи върху стените, наплюнчих пръсти, съсредоточих се и стиснах фитила на свещта, поставена върху нощната му масичка.

Стаята притъмня и аз чух как Алверон си поема дъх от изненада. Извадих сребърния си пръстен и миг след това той започна да свети със сребристосиня светлина. Ръцете ми станаха студени, тъй като нямах друг източник на топлина освен собственото си тяло.

— Това е достатъчно — отсече маерът.

Ако изобщо се бе разстроил, то в гласа му нямаше и помен от това.

Прекосих стаята и отворих кепенците на прозорците. Слънчевата светлина обля помещението. Въздухът носеше лекото ухание на цветовете на селас и звънтеше от трелите на птиците.

— Винаги съм смятал, че дишането на чист въздух помага срещу онова, което измъчва тялото, макар не всички да са съгласни с мен — усмихнах му се аз.

Той не отвърна на усмивката ми.

— Да, да. Много си умен. Ела тук и седни. — Направих го и седнах на един стол до леглото му, а той добави: — Сега ми обясни.

— Казах на Каудикус, че събирам истории за благородните родове — започнах аз. — Удобно извинение, което обяснява защо прекарвам толкова време с вас.

Изражението на Алверон остана мрачно. Видях как болката замъглява очите му, както облакът закрива слънцето.

— Едва ли можеш да спечелиш доверието ми с доказателство, че си умел лъжец.

Стомахът ми се сви на възел. Очаквах, че той ще приеме истината по-лесно.

— Точно така, ваша милост. Излъгах _него_, но на _вас_ казвам истината. Тъй като той смяташе, че не съм нищо повече от ленив син на лорд, ми позволи да наблюдавам, докато приготвяше лекарството ви. — Вдигнах шишенцето с кехлибарена течност.

Пречупена от стъклото, слънчевата светлина се разпадна на цветовете на дъгата. Маерът остана все така равнодушен. Обикновено ясните му очи бяха замъглени от болка и объркване.

— Поисках доказателство, а ти ми разказваш някаква си история. Каудикус ми е служил вярно дванайсет години. Въпреки това ще обмисля думите ти. — Тонът му предполагаше, че това обмисляне ще бъде кратко и не особено внимателно.

Той протегна ръка за своето шишенце.

Почувствах как в мен припламва леко чувство на гняв. То ми помогна да се освободя от страха, който се беше настанил в стомаха ми.