Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Ваша милост иска доказателство?

— Искам си лекарството! — отсече той. — И искам да спя. Моля…

— Ваша милост, аз мога…

— Как смееш да ме прекъсваш? — Гласът на Алверон беше изпълнен с ярост, той с мъка се изправи и седна в леглото. — Отиде твърде далеч! Ако си тръгнеш сега, може все още да помисля дали да не те задържа на служба. — Той трепереше от гняв, а ръката му беше все така протегната към шишенцето.

Настъпи мълчание. Подадох му шишенцето, но преди той да успее да го вземе, казах:

— Наскоро сте повърнали. Повърнатото е било млечнобяло на цвят. — Напрежението в стаята изведнъж нарасна, но маерът застина, когато чу думите ми. — Чувствате езика си надебелял и натежал. Устата ви е пресъхнала и изпълнена със странен и остър вкус. Имате ненаситен апетит за сладки неща, за захар. Будите се посред нощ и откривате, че не можете да помръднете, нито да говорите. Имате пристъпи на парализа, придружени с остри стомашни болки и неоправдана паника.

Докато говорех, ръката му бавно се отдръпна от шишенцето. Изражението му вече не беше гневно. Очите му изглеждаха несигурни и почти уплашени, но отново бяха ясни — сякаш страхът бе събудил в него някаква приспана предпазливост.

— Каудикус ти е казал — предположи Алверон, но далеч не изглеждаше сигурен в думите си.

— Той би ли обсъдил подробностите около болестта ви с един непознат? — многозначително го попитах аз. — Загрижен съм за живота ви, ваша милост. Ако трябва да наруша благоприличието, за да го спася, ще го сторя. Дайте ми две минути да ви обясня и ще ви дам доказателство.

Маерът бавно кимна.

— Не мога да твърдя, че знам какво точно използва — посочих шишенцето аз, — но по-голямата част от онова, което ви трови, е олово. То е виновно за парализата, болката в мускулите и в корема. Също и за повръщането.

— Не съм получавал парализа.

— Хъммм. — Огледах го критично. — Имате късмет. Но течността съдържа не само олово. Предполагам, че има значителна доза офалум, който не е точно отровен.

— Какъв е тогава?

— По-скоро е като лекарство или наркотик.

— Какво от двете? — сопна се той. — Отрова или лекарство?

— Ваша милост, някога взимали ли сте лауданум?

— Веднъж като много млад, за да ми помогне да заспя въпреки болката от счупения ми крак.

— Офалумът е подобен наркотик, но обикновено се избягва, защото е силно пристрастяващ. — Направих пауза. — Наричат го също и смола денер.

При тези мои думи маерът пребледня и в този миг очите му почти напълно се проясниха. Всеки беше чувал за сладкоядите.

— Подозирам, че го е добавил, защото не взимате лекарството си редовно — предположих аз. — Офалумът ви кара да жадувате за него и едновременно с това облекчава болката ви. Освен това на него се дължат апетитът ви за захар, за сладкиши и странните сънища, които сънувате. Какво друго е сложил вътре? — замислих се аз. — Вероятно бодлив корен или манум, за да не повръщате твърде много. Умно. Ужасяващо и умно.

— Не е толкова умно. — Алверон се усмихна широко. — Не е успял да ме убие.

Поколебах се, но все пак реших да му кажа истината.

— Не му е било трудно да ви убие, ваша милост. Лесно е могъл да разтвори в това шишенце достатъчно олово, за да ви убие. — Вдигнах го на светлината. — Да сложи достатъчно, за да ви разболее, без да ви убие или парализира, ето _това_ е трудното.

— Защо? Защо ще иска да ме трови, ако не за да ме убие?

— Ваша милост има по-голям шанс да разгадае тази загадка от мен. Знаете повече за политическата ситуация.

— Защо изобщо да ме убива? — Маерът изглеждаше искрено объркан. — Плащам му богато. Той е член на двора, при това високоуважаван. Има свободата да се занимава със собствени проекти. Живее тук от дванайсет години. Защо точно сега? — Той поклати глава. — Казвам ти, в това няма смисъл.

— Може би за пари? — предположих аз. — Казват, че всеки човек има своята цена.

Алверон продължи да клати глава. След това внезапно вдигна поглед.

— Не. Току-що си спомних. Разболях се дълго преди Каудикус да започне да ме лекува. — Той спря и се замисли. — Да, така е. Говорих с него, за да разбера дали би могъл да лекува моята болест. Симптомите, които ти спомена, се появиха едва месеци, след като започна да ме лекува. Не _може_ да е той.

— В малки дози оловото действа много бавно, ваша светлост. Ако е решил да ви отрови, едва ли би искал да започнете да повръщате кръв десет минути след като сте изпили неговото лекарство. — Внезапно си спомних с кого разговарям. — Не подбрах подходящите думи, ваша милост, за което се извинявам.

Той кимна с хладно одобрение.

— Твърде много от това, което казваш, е прекалено близо до истината, за да не му обърна внимание. И въпреки това не мога да повярвам, че Каудикус би сторил нещо такова.

— Можем да проверим това, ваша милост.

— Какво искаш да кажеш? — Той вдигна поглед към мен.

— Поръчайте да донесат в покоите ви половин дузина птици. Най-добре е да са бързопийки.

— Бързопийки ли?

— Малки ярки птици с жълто-червено оперение. — Разтворих пръстите си на около пет сантиметра, за да покажа големината им. — Има ги в изобилие в градините ви. Пият нектара от цветовете на вашите лози селас.

— О, ние ги наричаме бързолетки.

— Ще смесим вашето лекарство с техния нектар и ще видим какво ще стане.

Изражението му се помрачи.

— Ако действието на оловото е толкова бавно, колкото казваш, ще минат месеци. Не мога да остана без лекарството си в продължение на месеци заради някаква си зле обоснована твоя фантазия. — Усетих стаен гняв в гласа му.

— Те тежат много по-малко от вас, ваша милост, и метаболизмът им е доста по-бърз. Ще видим резултатите след един, най-много два дни. — _Надявах се да е така._

Маерът обмисли думите ми.

— Много добре — съгласи се той и вдигна звънчето от нощната си масичка.

Заговорих бързо, преди да успее да звънне с него.

— Мога ли да ви помоля да измислите някаква причина, поради която се нуждаете от тези птици? Малко предпазливост няма да ни навреди.

— Познавам Стейпс открай време — твърдо отвърна той, а очите му бяха ясни и проницателни както винаги. — Бих му поверил земите си, сейфа си и живота си. Не искам никога повече да те чувам да намекваш, че не може да му се има доверие. — Гласът му беше изпълнен с непоклатима вяра.

— Да, ваша милост — сведох поглед аз.

Алверон звънна със звънчето и минаха само две секунди, преди едрият прислужник да отвори вратата.

— Да, сър?

— Стейпс, липсват ми разходките в градината. Можеш ли да ми донесеш пет-шест бързолетки?

— Бързолетки ли, сър?

— Да — отвърна маерът, сякаш си поръчваше обяд. — Те са красиви създания. Мисля, че песните им ще ми помогнат да заспя.

— Ще видя какво мога да направя, господине. — Преди да затвори вратата, Стейпс ме погледна смръщено.