Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— _Ти_ какво правиш тук? — попитах аз.

Тя се засмя със звънливия си смях и докосна с ръката си моята. След това погледна над рамото ми и лицето й помръкна.

— Почакай! — извика на момчето, което затваряше вратата на подемника. — Трябва да хвана този курс или ще закъснея. — Хвърли ми изпълнен със съжаление извинителен поглед, мина покрай мен и се качи на подемника. — Ела да се видим.

Момчето затвори вратата след нея и сърцето ми се сви, когато подемникът започна бавно да се спуска и да изчезва от погледа ми.

— Къде да те търся? — пристъпих по-близо до ръба на Стръмнината, за да наблюдавам спускането й.

Дена вдигна поглед към мен. Бялото й лице изпъкваше на фона на спускащия се мрак, а косата й беше като сянка в нощта.

— Втората улица на север от главната, улица „Тинери“.

Сенките я погълнаха и внезапно се оказах сам. Изправих се. Уханието й все още се носеше във въздуха около мен. Топлината й не беше напуснала дланите ми. И усещах пулса й върху гърдите си като туптенето на сърцето на уловена в клетка птица.

> 61.

> Мъртвокоприв

След пътуването ми до Северин оставих калъфа с лютнята в стаята си и възможно най-бързо се отправих към покоите на Алверон. Стейпс не беше доволен да ме види, но ме въведе вътре с обичайната за него експедитивност.

Маерът лежеше, изпаднал в ступор и целият облян в пот. Завивките бяха усукани около тялото му. Едва сега забелязах колко много е отслабнал. Ръцете и краката му бяха станали жилести, а цветът на кожата му вече не беше блед, а пепеляв. Той ми хвърли кръвнишки поглед, когато влязох в стаята.

Прислужникът оправи набързо завивките му и му помогна да седне, като го подпря на възглавниците. Алверон стоически издържа помощта на Стейпс и след това каза:

— Благодаря ти, Стейпс. — Тонът му подсказваше, че повече не се нуждае от присъствието му.

Прислужникът бавно напусна стаята, като преди това ми хвърли враждебен поглед.

— Намерих всичко, от което имам нужда, ваша милост. — Приближих се до леглото му и извадих няколко неща от джобовете на плаща си. — Макар и не всичко, което се надявах да открия. Как се чувствате?

— Отне ти дяволски много време да се върнеш. — Погледът му говореше повече от всякакви думи. — Каудикус дойде, докато те нямаше.

С мъка сдържах безпокойството си.

— Какво се случи?

— Попита ме как се чувствам и аз му казах истината. Погледна очите и гърлото ми и ме попита дали съм повръщал. Отвърнах му, че съм и че искам още от лекарството, както и да бъда оставен на мира. Той си тръгна и изпрати още от отварата си.

— Пихте ли от нея? — Усетих как в мен се надига паника.

— Ако беше позакъснял още малко, щях да го направя и да вървят по дяволите твоите измислени истории. — Той извади шишенце изпод възглавницата си. — Не виждам какво повече може да ми навреди. И бездруго усещам, че вече умирам. — Гневно ми подхвърли шишето.

— Би трябвало да мога да подобря състоянието ви, ваша милост. Запомнете, че тази нощ ще бъде най-тежката. Утре също ще е зле. След това всичко би трябвало да е наред.

— Ако доживея дотогава — отбеляза маерът.

Това беше просто сприхаво мърморене на болен човек, но повтори толкова точно онова, което си мислех в момента, че по гърба ми премина ледена тръпка. Преди това не ми беше хрумвало, че Алверон може да умре въпреки моята намеса. Но когато го видях сега, толкова слаб, с посивяло лице и треперещ, осъзнах истината — можеше и да не преживее нощта.

— Това е първото, ваша милост. — Извадих едната плоска бутилка.

— Бренди ли е? — приглушено попита той с надежда.

Поклатих глава и отворих бутилката. Когато усети миризмата й, Алверон сбърчи нос и се отпусна назад върху възглавниците.

— В името на божиите зъби! Сякаш това, че умирам, не е достатъчно. Масло от черен дроб на треска?

Кимнах сериозно.

— Отпийте две големи глътки, ваша милост. Това е част от лечението ви.

Маерът не направи никакъв опит да вземе шишето.

— Никога не съм можел да преглътна това нещо, а напоследък повръщам дори и чая си. Няма да се насилвам да го пия само за да го повърна след това.

Кимнах и отново запуших бутилката.

— Ще ви дам нещо, което да спре повръщането.

На нощната масичка имаше чайник с вода и аз се захванах да му приготвя чаша чай.

— Какво слагаш вътре? — Той немощно проточи врат, за да види какво правя.

— Нещо, което да прекрати повдигането, и нещо, което да ви помогне да изкарате отровата от организма си. Малко лауданум, който да успокои непреодолимата ви нужда от офалум, и чай. Ваша милост слага ли си захар?

— Обикновено не. Но предполагам, че без нея ще има вкус на блатна вода.

Добавих една лъжичка захар, разбърках я и му подадох чашата.

— Отпий първо ти — подкани ме Алверон, докато пребледнял и мрачен ме наблюдаваше с проницателните си сиви очи.

Усмихна ми се с ужасяваща усмивка.

Поколебах се, но само за миг.

— За здравето на ваша милост — казах аз, отпих голяма глътка, направих гримаса и добавих още една лъжица захар. — Ваша милост се оказа прав. Наистина има вкус на блатна вода.

Маерът взе чашата с двете си ръце и започна да пие решително на бързи глътки.

— Отвратително е — простичко отбеляза той, — но е по-добре от нищо. Знаеш ли колко е ужасно да си жаден, но да не можеш да пиеш от страх да не повърнеш? Не бих го пожелал дори на куче.

— Изпийте го до дъно — препоръчах му аз. — Би трябвало стомахът ви да се успокои след няколко минути.

Отидох в другата стая и изсипах новото шишенце с лекарство в поилките на бързолетките. С облекчение видях, че те продължават да пият от нектара с отварата. Тревожех се, че може да започнат да го избягват заради промяната във вкуса му или от инстинкт за самосъхранение.

Освен това се безпокоях, че оловото може и да не е отровно за бързопийките, а също и че може да е необходим повече от един цикъл, за да се прояви действието му. Опасявах се, че едва ли ще имам повече от няколко дни заради нарастващата избухливост на Алверон. Болестта му също ме тревожеше. Както и възможността догадките ми да се окажат напълно погрешни.

Отново се върнах при него и го заварих да държи празната чаша в скута си. Приготвих още един чай като първия и той бързо го изпи. След това двамата седяхме мълчаливо в продължение на петнайсетина минути.

— Как се чувствате, ваша милост?

— По-добре — неохотно призна той и аз забелязах, че леко провлича думите, — много по-добре.

— Вероятно причината е в лауданума — обясних аз. — Но стомахът ви вече би трябвало да се е поуспокоил. — Подадох му бутилката с масло от черен дроб на треска. — Две големи глътки, ваша милост.

— Наистина ли това е единственото нещо, което може да се направи? — отвратено попита маерът.