Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Ако аптеките на Университета ми бяха подръка, щях да намеря и нещо по-приятно, но в момента това е единственото, което може да ползваме.

— Направи ми още една чаша чай, с която да го прокарам.

Той взе шишето, отпи две малки глътки и ми го върна, изкривявайки уста от отвращение.

Въздъхнах вътрешно.

— Ако ще сърбате така, ще стоим тук цяла нощ. Отпийте две големи глътки като онези, с които моряците се наливат с евтино уиски.

— Не ми говори като на малко дете — намръщи се той.

— Тогава се дръжте като мъж — рязко му отвърнах аз, с което го накарах слисано да замълчи. — По две глътки на всеки два часа. До утре трябва да сте изпили цялото шише.

— Да ти припомня ли с кого разговаряш в момента? — Очите му се присвиха опасно.

— Говоря с болен човек, който не иска да си изпие лекарството — отвърнах аз с равен глас.

В размътените му от лауданума очи проблесна гняв.

— Една пинта* рибешко масло не е лекарство — изсъска Алверон. — Това, което искаш, е гадно и неразумно. Не мога да го направя.

[* Мярка за обем, равна на 0,47 л. — Бел.прев.]

Втренчих се в него с най-смразяващия си поглед и взех бутилката от ръката му. Без да отместя очи, изпих цялото й съдържание. През хранопровода ми минаваха глътка след глътка и аз продължавах да гледам маера в очите. Наблюдавах как гневът на лицето му в началото бе заменен от отвращение, за да се превърне после в изражение на безмълвно, макар и отвратено, страхопочитание. Обърнах шишето, мушнах пръста си вътре и го облизах до капка.

Извадих втората плоска бутилка от джоба на плаща си.

— Това щеше да е дозата ви за утре, но сега ще трябва да я изпиете тази нощ. Ако ви е по-лесно, пийте по една глътка на всеки два часа. Това би трябвало да е достатъчно. — Подадох му шишето, все още без да откъсвам очи от неговите.

Алверон го взе мълчаливо, отпи две големи глътки и затапи бутилката с мрачна решителност. При благородниците гордостта винаги е по-подходящо средство за упражняване на натиск от разума.

Порових в един от джобовете на тъмночервения си плащ и извадих пръстена на маера.

— Предишния път забравих да ви го върна, ваша милост — подадох му го аз.

Той понечи да протегне ръка да го вземе, но се спря.

— Задръж го засега. Предполагам, че поне толкова си заслужил.

— Благодаря ви, ваша милост — казах аз, като се постарах изражението на лицето ми да остане сдържано.

Не ми беше предложил да нося пръстена, но фактът, че ми позволи да го задържа, бе значителна крачка напред във взаимоотношенията ни. Независимо как щеше да се развие опитът му да ухажва лейди Лаклес, днес бях успял да му направя впечатление.

Сипах му още чай и реших да продължа да му давам указания, докато все още ми обръща внимание.

— Тази нощ трябва да изпиете остатъка от чая в чайника, ваша милост. Но запомнете, че това е цялото количество, с което ще разполагате до утре. Когато изпратите да ме повикат на сутринта, ще ви приготвя още. Тази нощ трябва да се опитате да поемете колкото се може повече течности. Най-добре е да пиете мляко. Сложете в него малко мед и така ще ви е по-лесно да го приемате.

Алверон се съгласи и сякаш се готвеше да задреме. Знаех колко тежка нощ му предстои, затова реших да го оставя да се унесе. Събрах нещата си и излязох от стаята.

Стейпс чакаше отвън. Казах му, че господарят му спи, и му заръчах да не изхвърля чая от чайника, тъй като негова милост ще иска да пие още от него, щом се събуди.

Когато си тръгвах, огледът, който ми направи прислужникът, не беше просто леден както преди. Той бе изпълнен с омраза и направо злобен. Едва след като затвори вратата след себе си, осъзнах как изглеждат нещата в неговите очи. Той предполагаше, че се възползвам от маера в момента на неговата слабост.

По света има много такива хора — пътуващи лекари, които без всякакви угризения злоупотребяват със страховете на безнадеждно болните. Най-добрият пример за това е Мъртвокоприв — продавачът на лекове в „Три пенита за едно желание“. Това безспорно е най-презираният персонаж от всички драми и няма публика, която да не ръкопляска, когато го приковават към позорния стълб в четвърто действие.

Разсъждавайки за това, се сетих за пепелявия цвят на лицето на Алверон и колко крехък изглеждаше той. Докато живеех в Тарбеан, бях виждал здрави, млади мъже да си отиват от липсата на офалум, а маерът не беше нито млад, нито здрав.

Ако той умреше, кого щяха да обвинят? Със сигурност не и Каудикус, който беше довереният му съветник. Не и Стейпс — любимият му прислужник…

А мен. Щяха да обвинят мен. Състоянието му се бе влошило веднага след пристигането ми. Не се съмнявах, че Стейпс бързо щеше да съобщи, че съм прекарвал доста време насаме с Алверон в покоите му. Както и че съм му приготвил чай точно преди началото на гибелната за него нощ.

В най-добрия случай щях да изглеждам като младо подобие на Мъртвокоприв. А в най-лошия — като убиец.

Такива мисли се въртяха в главата ми, докато вървях през имението обратно към стаите си. Спрях само за малко до един от прозорците, гледащи към Долен Северин, за да повърна една пинта масло от черен дроб на треска.

> 62.

> Криза

На следващата сутрин се отправих към Долен Северин още преди слънцето да е изгряло. Хапнах горещи яйца и картофи за закуска, докато чаках аптекарят да отвори. След като се нахраних, купих още две пинти масло от черен дроб на треска и няколко други дреболии, за които не се бях сетил предишния ден.

След това изминах целия път до улица „Тинери“, като се надявах да се натъкна на Дена, макар да беше твърде рано, за да е станала. Каруците и талигите на селяните се бореха за места по павираните улици. Амбициозни просяци спореха за най-оживените ъгли, докато търговците окачваха табелите на магазините си и отваряха кепенците.

На улица „Тинери“ преброих двайсет и три странноприемници и пансиони. След като си отбелязах онези, които вероятно биха се харесали на Дена, се насилих да се върна в имението на маера. Този път взех товарния подемник — донякъде, за да объркам онези, които може би ме следяха, но също и защото кесията от Алверон беше почти празна.

Тъй като всичко трябваше да изглежда както обикновено, останах в стаите си в очакване маерът да прати някой да ме повика. Изпратих картичката си и пръстена на Бредон и скоро след това той седеше срещу мен, биеше ме на так и ми разказваше истории.

— … и така маерът наредил да го окачат на бесилката точно до източната порта. Висял там дни наред, крещял и проклинал. Твърдял, че е невинен. Казвал, че това не е справедливо и че иска съдебен процес.

— Бесилка? — не можех да повярвам аз.

— Истинска желязна бесилка — сериозно кимна Бредон. — Кой знае как е успял да я намери в днешно време. Беше като излязла от пиеса.