Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Не. Новите ми стаи бяха за предпочитане, защото имаха няколко тапицирани стола без подлакътници, които вършеха идеална работа за свирене на лютня. Свиренето на стол с подлакътници не е удобно дори и за кратко време. В предишните си покои обикновено накрая сядах на пода.

Реших да нарека помещението с хубавите столове „стаята на лютнята“ или може би „стаята за изпълнения“. Щеше да ми е нужно време, за да измисля нещо достатъчно претенциозно.

Не е нужно да споменавам, че бях доволен от скорошния обрат в събитията. За да го отпразнувам, отворих една бутилка с хубаво, тъмно фелоранско вино, отпуснах се и извадих лютнята си.

Започнах бързо и с лекота, като изсвирих „Тинтататорнин“, за да раздвижа пръстите си. После известно време свирих прости и лесни мелодии, като бавно свиквах наново с лютнята си. След като вече бях свирил в продължение на половин бутилка, бях вдигнал крака и музиката ми звучеше зряло и доволно като котка, изтегната на слънце.

Внезапно долових шум зад гърба си. Спрях да дрънкам и скочих на крака с мисълта, че това е Каудикус, стражата или някаква друга смъртоносна опасност.

В действителност беше маерът, усмихваше ми се смутено като дете, което току-що си е направило шега с някого.

— Надявам се, че си доволен от стаите си?

— Това е твърде много за човек като мен, ваша милост — окопитих се аз и направих малък поклон.

— По-скоро е малко, като се има предвид колко голям е дългът ми към теб — възпротиви се Алверон.

Той се настани на близкия диван и любезно ми показа с жест, че и аз мога да седна.

— Какво свиреше току-що?

Върнах се на стола си.

— Не беше истинска песен, ваша милост. Просто свирех.

Маерът повдигна вежди.

— Сам ли си я съчинил? — Когато кимнах, той махна с ръка. — Съжалявам, че те прекъснах. Моля те, продължавай.

— Какво бихте искали да чуете, ваша милост?

— От достоверен източник знам, че Мелуан Лаклес обича музиката и нежните слова — отвърна той. — Нещо, което да е подходящо.

— Има много видове нежни слова — обясних аз.

Изсвирих „Теменужката чака да й дойде времето“. Нотите се носеха леко, нежно и тъжно. След това засвирих „Балада за Савиен“. Пръстите ми се движеха бързо през сложните акорди и ги караха да звучат точно толкова тежко, колкото трябваше.

Алверон кимна сякаш на себе си и докато слушаше, изражението му ставаше все по-доволно.

— И можеш и да композираш?

— Мога, ваша милост — непринудено кимнах аз. — Макар че, за да се получи както трябва, е нужно време.

— Колко време?

— Ден, два, три — свих рамене аз. — Зависи каква песен искате. Посланията са по-лесни.

Маерът се наведе напред.

— Много се радвам, че похвалите на Трепе не са били преувеличени — каза той. — Признавам, че те преместих в тези стаи не само от благодарност. Таен проход ги свързва с моите покои. Ще трябва да се срещаме често, за да обсъждаме ухажването на дамата.

— Това ще бъде доста удобно, ваша милост — съгласих се аз и внимателно подбрах следващите си думи. — Проучих семейната й история, но това не е достатъчно за ухажването на жена.

Алверон се засмя.

— Сигурно ме вземаш за глупак — меко каза той. — Знам, че ще трябва да се срещнеш с нея. След два дни тя ще идва тук на посещение заедно с много други благородници. Обявих един месец празненства, за да отпразнувам излекуването си от продължителната болест.

— Умен ход — похвалих го аз.

— Ще се погрижа да ви събера още в началото — сви рамене той. — Имаш ли нужда от нещо, за да упражняваш своето изкуство?

— Порядъчно количество хартия ще е достатъчно, ваша милост. Мастило и пера за писане.

— Само това ли? Чувал съм истории за поети, които се нуждаят от някои чудати неща, които да им помагат в съчиняването. — Той махна неопределено с ръка. — Специфична напитка или гледка? Разказвали са ми за един доста известен поет от Ренере, който си държи подръка сандък с гниещи ябълки. Когато вдъхновението го напусне, той го отваря и вдъхва миризмата им.

— Аз съм _музикант_, ваша милост — засмях се аз. — Да оставим поетите на техните суеверия. Единственото, от което се нуждая, е моят инструмент, две пъргави ръце и подробности за темата на песента.

— Нищо, което да подсили вдъхновението ти? — Думите ми, изглежда, смутиха маера.

— Бих ви помолил за позволение да обикалям свободно и по своя воля имотите ви и Долен Северин, ваша милост.

— Разбира се.

— В такъв случай — рекох аз — разполагам с цялото вдъхновение, от което се нуждая.

* * *

Едва бях стъпил на улица „Тинери“, когато я видях. След цялото безплодно търсене през последните няколко месеца ми се виждаше странно, че сега я откривам толкова лесно.

Дена се движеше през тълпата с бавна грациозност. Не с онази скованост, която минава за грациозност в двора, а естествената свобода на движение. Котката например не мисли как да се протегне, а просто се протяга. Но дървото не може да направи дори и това. То просто се огъва, без да му се налага да помръдва само. Ето така се движеше тя.

Настигнах я колкото се може по-бързо, но така, че да не ме забележи.

— Извинете ме, госпожице?

Дена се обърна. Когато ме видя, лицето й просветна.

— Да?

— Обикновено никога не бих заговорил една жена по този начин, но забелязах, че имате очите на дама, в която някога бях безнадеждно влюбен.

— Колко жалко е, че можете да обичате само веднъж — отбеляза тя и показа белите си зъби в дяволита усмивка. — Чувала съм, че някои мъже успяват да го направят два пъти, че дори и повече.

— Само веднъж можеш да си толкова глупав — отвърнах аз, без да обръщам внимание на подигравката й. — Никога повече няма да мога да обичам.

Изражението й омекна и тя леко докосна ръката ми.

— Бедни човече! Тя трябва да те е наранила ужасно!

— За бога! Нарани ме по толкова много начини!

— Но такива неща се случват — сухо отбеляза Дена. — Как една жена би могла да не изпитва любов към толкова забележителен мъж като вас?

— Не зная — скромно отвърнах аз, — но мисля, че тя не ме обича. Защото ме хвана в мрежата си с невинна усмивка и след това открадна сърцето ми, без да изрече и дума. Тъй както утринната роса улавя бледата зора.

— Тъй както сънят изчезва, когато се събудим — добави тя с усмивка.

— Като приказна фея, която се скрива между дърветата.

Дена остана мълчалива за момент.

— Тя наистина трябва да е била дивно красива, за да покори сърцето ви така — промълви накрая и ме погледна със сериозни очи.

— Беше просто несравнима.

— О, хайде стига! — весело отсече тя. — Всички знаем, че на тъмно жените са еднакви! — Засмя се гърлено и ме сръчка многозначително с лакът.

— Не е вярно — възпротивих се аз, твърдо убеден в противното.