Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

От друга страна, разполагах с богати познания от втора ръка. Десет хиляди романтични песни, пиеси и истории все струваха нещо. Що се касае до отрицателните резултати — бях виждал Симон да преследва почти всяка жена на пет километра около Университета с обречения ентусиазъм на дете, опитващо се да полети. И което е по-важното — бях виждал стотици мъже да се разбиват на парчета, сблъсквайки се с Дена като кораби, които се опитват да не обръщат внимание на прилива.

— Как мислиш, дали един месец ще е достатъчен? — Алверон ме погледа, а на лицето му все още бе изписана искрена загриженост.

Когато му отговорих, се изненадах от увереността, която прозвуча в гласа ми:

— Ваша милост, ако не успея да ви помогна да я спечелите в рамките на месец, значи никой не може.

> 68.

> Цената на хляба

Дните, които последваха, бяха приятни. Денем прекарвах времето си с Дена в Долен Северин в разглеждане на града и околностите му. Яздехме, плувахме, пеехме или просто разговаряхме по цели следобеди. Ласкаех я безсрамно и безнадеждно, защото само глупак би се надявал да я задържи.

След това се връщах в стаите си и пишех писмото, което цял ден се бе насъбирало в мен. Или пък изливах чувствата си в някоя песен. И в това писмо или песен аз казвах всички онези неща, които не се бях осмелил да изрека на Дена през деня. Нещата, за които знаех, че само ще я изплашат.

След като завършех писмото или песента, го преписвах на чисто, като леко го изглаждах и махах по някой прекалено прям израз. Постепенно го нагласявах и оформях така, че да пасне на Мелуан Лаклес точно като ръкавица от телешка кожа.

Беше истинска идилия. Имах по-голям късмет в откриването на Дена, отколкото някога бях имал в Имре. Срещахме се в продължение на часове, понякога по повече от веднъж на ден и се случваше да се видим три или четири дни подред.

Въпреки това, в интерес на истината, нещата не бяха идеални. По одеялото имаше някоя и друга гънка, както обичаше да казва баща ми.

Първата беше млад благородник на име Геред, който придружаваше Дена на една от първите ни срещи в Долен Северин. Разбира се, той не я познаваше като Дена. Казваше й Алора и се наложи и аз да я наричам така през цялата останала част от деня.

На лицето на Геред бе изписано онова обречено изражение, с което вече толкова бях свикнал. Той познаваше Дена достатъчно дълго, за да се влюби в нея, и започваше да си дава сметка, че времето му с нея наближава своя край.

Наблюдавах го как прави същите грешки, които бях виждал да правят и другите преди него. Обгръщаше я с ръка така, сякаш я притежава. Подари й пръстен. Докато се разхождахме из града, ако погледът й се спреше върху нещо за повече от три секунди, той й предлагаше да й го купи. Опитваше се да я накара да обещае, че пак ще излезе на среща с него. Може би на танци в имението на Де Фере? Или на вечеря в „Златната трапеза“? Или пък утре на представлението на „Кралят с десетте пенита“ от хората на граф Абелард…?

Поотделно всяко от тези предложения беше хубаво. Може би дори прекрасно. Но взети заедно, те показваха истинско и пълно отчаяние. Той се вкопчваше в Дена така, сякаш е удавник, а тя е спасителната дъска.

Хвърляше ми свирепи погледи, когато тя не гледаше, и когато тази вечер Дена се сбогува с нас, лицето му бе измъчено и побеляло, сякаш е мъртъв от поне два дни.

Втората гънка беше по-лоша. Два дни след като бях започнал да помагам на маера да ухажва своята дама, Дена изчезна за почти цели два цикъла. Не ми се обади, нито пък ме предупреди. Не остави бележка за сбогом или за да се извини. Чаках я три часа при конюшнята, където се бяхме уговорили да се срещнем. След това се запътих към странноприемницата й само за да открия, че тя си е тръгнала предишната нощ с всичките си вещи.

Отидох в парка, където бяхме обядвали предния ден, след това на десетина други места, където бяхме свикнали да ходим заедно. Когато се качих на подемника, за да се върна на върха на Стръмнината, вече беше станало полунощ. Дори и тогава една глупава част от мен все още се надяваше, че Дена ще ме посрещне на върха на скалата и с луд възторг ще се хвърли отново в прегръдките ми.

Но тя не беше там. В онази нощ не написах нито писмо, нито песен за Мелуан.

На втория ден в продължение на часове се скитах като дух в Долен Северин, разтревожен и наранен. По-късно тази нощ в стаите си се потях, проклинах и смачках двайсет листа хартия, преди накрая да успея да съчиня три кратки, що-годе приемливи строфи, които дадох на маера да прави с тях каквото пожелае.

На третия ден усещах сърцето си като камък в гърдите. Опитах се да довърша песента, която пишех за Алверон, но от усилията ми не се роди нищо, което да си струва. През първия час нотите, които изсвирих, бяха тежки и безжизнени. През втория час станаха неуверени и фалшиви. Но аз продължих да упорствам, докато накрая всеки звук, издаван от лютнята ми, не започна да стърже като нож, докосващ зъбите.

Оставих бедната си измъчена лютня да замлъкне едва когато се сетих какво ми бе казал баща ми преди много време: „Песните сами избират своя час. Когато инструментът ти издава тенекиен звук, за това си има причина. Тоновете му показват настроението на сърцето ти, а от мътен кладенец не можеш да извадиш бистра вода. Единственото, което можеш да сториш, е да оставиш утайката да се слегне, иначе музиката ти ще звучи зле като счупена камбана.“

Поставих лютнята си в калъфа, защото усетих истината, скрита в тези думи. Нуждаех се от няколко дни, преди да мога да се върна към ползотворното ухажване на Мелуан от името на маера. Работата беше твърде деликатна, за да се опитвам да я правя насила или да се преструвам, че я върша.

От друга страна, знаех, че Алверон няма да е доволен от това закъснение. Имах нужда от нещо, с което да отвлека вниманието му, и тъй като той беше доста умен, то трябваше да е поне донякъде основателно.

* * *

Усетих издайническото раздвижване на въздуха, което сигнализираше за отварянето на тайния тунел на маера в гардеробната ми. Когато той влезе, се постарах да ме завари да крача неспокойно напред-назад в стаята.

През последните два цикъла Алверон продължаваше да качва килограми и лицето му вече не беше слабо и изпито. Изглеждаше доста добре в премяната си от мека риза с цвят на слонова кост и колосан жакет в сапфирено синьо.

— Получих съобщението ти — рязко каза той. — Да не би вече да си завършил песента?

Обърнах се с лице към него.

— Не, ваша милост. Нещо по-важно от песента привлече вниманието ми.

— Що се касае до теб, няма нищо по-важно от песента — твърдо отбеляза маерът и подръпна маншета на ризата си, за да го изправи. — Чух от няколко души, че Мелуан е много доволна от първите две песни. Трябва да съсредоточиш всичките си усилия в тази посока.