Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Ваша милост, много добре разбирам, че…

— Да приключваме с това — нетърпеливо ме прекъсна Алверон и погледна високия механичен часовник в ъгъла на стаята. — Имам срещи, за които не бива да закъснявам.

— Каудикус все още може да постави живота ви в опасност.

Трябва да призная на маера, че спокойно би могъл да си изкарва прехраната като актьор. Единствената промяна в държането му беше краткото колебание, докато придръпваше другия си маншет.

— И как ще стане това? — попита той с привидно равнодушие.

— Той разполага и с други средства освен отровата, с които да ви навреди.

— Имаш предвид с магия? — предположи Алверон. — Смята да призове някоя злина и да я накара да ме измъчва?

_В името на Техлу, магиите и злините._ Лесно бе да забравиш, че този иначе интелигентен, проницателен и образован човек беше като малко дете, когато ставаше дума за въпроси, свързани с Арканум. Той вероятно вярваше и във феите и ходещите мъртъвци. Нещастен глупак.

Ала опитът да го образовам в тази посока щеше да е уморителен и по-скоро би дал обратен резултат.

— Има вероятност да направи това, ваша милост, както и да ви заплаши по други, по-директни начини.

Той заряза равнодушната си поза и ме погледна в очите.

— Какво може да е по-директна заплаха от злината?

Маерът не беше от хората, които лесно можеха да бъдат впечатлени само с думи, затова взех една ябълка от фруктиерата и я излъсках с ръкава си, преди да му я подам.

— Бихте ли я подържали за момент, ваша милост?

— За какво е всичко това? — Той взе ябълката с подозрителен вид.

Отидох до мястото, където прекрасният ми тъмночервен плащ бе закачен на стената, и извадих игла от един от многобройните му джобове.

— Ще ви покажа на какви неща е способен Каудикус, ваша милост. — Протегнах ръка, за да взема ябълката.

Той ми я върна и аз я огледах. Държейки я под ъгъл на светлината, накрая открих онова, на което се бях надявал — малко петно върху кожата. Промърморих обвързване. Фокусирах Алара си и забих иглата в размазания отпечатък, който показалецът му бе оставил върху плода.

Алверон трепна и издаде нечленоразделен звук на изненада, а след това се загледа в ръката си така, сякаш неочаквано се е убол с карфица.

Почти очаквах, че ще започне да ми се кара, но той не стори нищо подобно. Очите му се разшириха, а лицето му пребледня. Сетне доби замислено изражение, докато наблюдаваше как на върха на пръста му се образува капка кръв.

Облиза устни и засмука пръста си с уста.

— Разбирам — тихо каза той. — Мога ли да се предпазя от тези неща? — Думите му не прозвучаха като въпрос.

Кимнах със сериозно изражение.

— Донякъде, ваша милост. Мисля, че мога да създам… амулет, който да ви защити. Просто съжалявам, че не се сетих по-рано, но с всички други неща, за които трябваше да мисля…

— Да, да. — Маерът ми махна с ръка да замълча. — И какво ще ти е необходимо за такъв амулет?

Този въпрос имаше няколко смисъла. На пръв поглед той ме питаше какви материали ще са ми нужни. Но Алверон беше практичен човек. Той също така ме питаше и каква е цената ми.

— В работилницата на Каудикус вероятно е налице оборудването, което ми е нужно, ваша милост. А материалите, които ги няма там, вероятно впоследствие ще мога да открия в Северин.

Направих пауза, за да обмисля втората част от въпроса му, и се сетих за стотиците неща, които маерът би могъл да ми осигури — да ме засипе с пари, да ми купи нова лютня, каквато само кралете могат да си позволят. При тази мисъл през цялото ми тяло премина тръпка. Лютня Антресор! Никога не бях виждал такава с очите си, но баща ми беше. Веднъж беше свирил на такъв инструмент в Анилин и понякога след чаша вино разказваше за нея и ръцете му обрисуваха във въздуха нежните й форми.

Алверон можеше да уреди това с едно мигване на окото.

Това и още много други неща, разбира се. Можеше да ми осигури достъп до стотици частни библиотеки. Официално покровителство от него също не би било никак малко. Името на маера би ми отворило всяка врата също толкова бързо, колкото и това на краля.

— Има няколко неща — бавно казах аз, — които се надявах да обсъдя с ваша милост. Имам един проект, за който се нуждая от помощ, за да мога да го продължа както трябва. И имам една приятелка, талантлива музикантка, на която би й бил от полза уважаван покровител… — Не довърших многозначително.

Алверон кимна и сивите му очи показаха, че ме е разбрал. Той не беше глупак. Знаеше каква е цената на хляба.

— Ще кажа на Стейпс да ти даде ключовете от кулата на Каудикус — заяви той. — Колко време ще ти е нужно, за да направиш този амулет?

Замълчах, сякаш обмислях отговора си.

— Поне четири дни, ваша милост — казах накрая.

Това щеше да ми даде достатъчно време, за да може мътилката в кладенеца на творчеството ми да се слегне. Или Дена да се върне от внезапното си пътуване, каквато и да бе причината за него.

— Ако можех да съм сигурен в оборудването на Каудикус, щеше да стане и по-бързо, но ще трябва да съм по-предпазлив. Не знам какво може да е сторил той, за да обърка нещата, преди да избяга.

При тези думи маерът се намръщи.

— Ще можеш ли също така да продължиш работата си по настоящите си проекти?

— Не, ваша милост. Ще бъде доста изтощително и ще ми отнеме време. Особено като се има предвид, че най-вероятно ще предпочетете да съм предпазлив, когато събирам материалите си в Долен Северин.

— Да, разбира се. — Той шумно изпусна въздух през носа си. — Пусто да опустее! Нещата вървяха толкова добре! Кого другиго бих могъл да накарам да пише писмата, докато ти си зает? — Той изрече последните думи замислено, сякаш по-скоро говореше на себе си.

Трябваше да изкореня тази мисъл още в зародиш. Не исках да деля лаврите за ухажването на Мелуан с когото и да било другиго.

— Не мисля, че това ще е необходимо, ваша милост. Преди седем или осем дни, може би. Но сега, както казахте вие, вече сме предизвикали интереса й. Тя е развълнувана и нетърпелива за следващата вест от вас. Ако минат няколко дни, без да е получила нищо от вас, тя ще бъде разочарована. Но по-важното е, че ще бъде нетърпелива отново да си върне вашето внимание.

Алверон приглади с ръка брадата си и изражението му стана замислено. Мислех да използвам сравнението, че ухажването наподобява ловенето на риба с въдица, но се съмнявах, че маерът някога се е занимавал с нещо толкова недодялано като риболова.

— Дано не е много нахално, ваша милост, но предполагам, че в младежките си години сте опитвали да спечелите обичта на някоя млада дама, нали?

Той се усмихна на внимателно подбраните ми думи.

— Правилно предполагаш.

— Кои жени намирахте за по-интересни? Тези, които веднага са скачали в прегръдките ви, или онези, които са се поддавали трудно, неохотно и дори са били безразлични към ухажването ви? — Очите му гледаха невиждащо, зареяни в спомените, и аз продължих: — Същото се отнася и за жените. Някои не могат да търпят, когато за тях се залепи мъж. И всички те предпочитат да разполагат с лично пространство да направят своя избор. Трудно е да копнееш по някого, който е винаги подръка.