Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Алверон кимна.

— В това има известна истина. Отсъствието на някого подхранва обичта ти към него. — Той кимна по-уверено. — Много добре. Три дни. — Погледна отново към часовника. — А сега трябва да…

— Едно последно нещо, ваша милост — побързах да добавя аз. — Амулетът, който ще правя, ще бъде настроен специално за вас. Ще се нуждая малко от вашето съдействие — прокашлях се, — по-точно от малко от вашата… — отново се прокашлях — същност.

— Говори направо.

— Малко количество кръв, слюнка, кожа и урина. — Въздъхнах вътрешно, защото знаех, че за суеверното винтишко мислене това ще прозвучи като рецепта за злина или нещо също толкова глупаво.

Както и очаквах, очите на маера се присвиха, когато чу изброените от мен неща.

— Макар да не съм специалист — бавно рече той, — това май са точно нещата, за които много трябва да внимавам да не попадат в чужди ръце. Как мога да ти се доверя?

Можех да възразя, че съм му лоялен, и да подчертая всичко, което бях направил за него досега, както и да изтъкна, че съм спасил живота му. Но за последния месец бях разбрал как работи умът му.

— Вие сте интелигентен човек, ваша милост, сигурен съм, че знаете отговора, без да се налага аз да ви го казвам. — Усмихнах му се аз с най-добрата си многозначителна усмивка.

— Тогава направи го, за да ми угодиш. — Отвърна на усмивката ми той.

— Нямам полза от вас, ако сте мъртъв, ваша милост — свих рамене аз.

Очите му срещнаха моите за миг и след това той кимна, удовлетворен.

— Това е самата истина. Изпрати ми съобщение, когато се нуждаеш от тези неща. — Алверон се обърна да си върви. — Имаш три дни.

> 69.

> Такава лудост

Ходих няколко пъти до Долен Северин, за да събера материали за грама на Алверон — необработено злато, никел и желязо, а също и въглен и киселини за гравирането. Събрах пари за тези покупки, като продадох различни пособия от работилницата на Каудикус. Можеше да поискам парите от маера, но предпочетох той да ме смята за независим и находчив, а не за човек, който непрекъснато разчита на финансиране от негова страна.

Докато купувах и продавах, по случайност посетих много от местата, където бяхме ходили заедно с Дена.

Толкова бях свикнал да я откривам там, че сега постоянно имах чувството, че съм я мярнал с крайчеца на окото си, а в действителност нея я нямаше. Всеки път сърцето ми трепваше от надежда, че съм я видял да завива зад някой ъгъл, да влиза в обущарски магазин или да ми маха с ръка от другия край на някой двор. Но всеки път се оказваше, че не е тя, и вечер аз се връщах в имението на Алверон по-отчаян от предишния ден.

Положението се влошаваше от факта, че Бредон бе отпътувал преди няколко дни, за да посети свои роднини. Едва сега, когато го нямаше, осъзнах колко съм свикнал с него.

Както вече споменах, не е особено трудно да се направи грам, ако човек разполага с подходящото оборудване, схема и Алар, остър като меч от рамстонска стомана. Металообработващите инструменти в кулата на Каудикус вършеха работа, макар изобщо да не бяха толкова качествени като тези в Рибарника. Схемата също не представляваше проблем, тъй като паметта ми за тези неща е много добра.

Докато работех върху грама на маера, започнах да правя и втори, който да замени загубения. За съжаление, като се има предвид, че оборудването, с което работех, беше доста примитивно, времето не ми стигна, за да го довърша както трябва.

Бях готов с грама на Алверон три дни след нашия разговор и шест дни след внезапното изчезване на Дена. На следващия ден се отказах от безплодното й търсене и се настаних в едно от кафенетата на открито да пия кафе и да се опитам да намеря вдъхновение за песента, която дължах на маера. Прекарах там десет часа и единственото, което успях да сътворя, бе да преобразувам няколко литра кафе в превъзходна, ароматна пикня.

В онази нощ изпих неразумно голямо количество скутен и заспах на бюрото си. Песента на Мелуан все още не беше завършена. Алверон не беше никак доволен.

* * *

Дена се появи отново на седмия ден, докато обикалях често посещаваните от двама ни места в Долен Северин. Въпреки че се оглеждах непрекъснато, тя ме видя първа и се затича засмяна към мен, за да ми разкаже развълнувано за една песен, която бе чула предишния ден.

Не я попитах за необяснимото й изчезване. Познавах я повече от година и донякъде разбирах неуловимите промени в настроението й. Знаех, че държи личният й живот да остане скрит. Бях наясно, че има своите тайни.

В онази нощ бяхме в една малка градина, която се простираше покрай ръба на Стръмнината. Седнахме на дървена пейка, която гледаше към тъмния град отдолу и плетеницата от светлини в къщите, уличните лампи, газовите фенери и тук-там няколкото редки, пронизващи точки на симпатични лампи.

— Да знаеш, че съжалявам — тихо каза Дена.

Седяхме мълчаливо вече четвърт час и наблюдавахме светлините на града. Ако това беше продължение на някакъв предишен разговор, то аз не си го спомнях.

— Не те разбрах — озадачих се аз.

Тъй като не ми отвърна веднага, аз се обърнах да я погледна. Нямаше луна и нощта беше тъмна. Лицето й бе слабо осветено от хилядите светлини под нас.

— Понякога си тръгвам — най-сетне промълви тя — бързо и тихо през нощта.

Не ме погледна, докато говореше, и черните й очи продължаваха да са вперени в града под нас.

— Така правя — продължи с тих глас. — Тръгвам си. Без да се обадя или да предупредя. Нито пък обяснявам после. Понякога това е единственото нещо, което мога да направя. — Обърна се и ме погледна в очите, а лицето й бе сериозно на слабата светлина. — Надявам се, че разбираш това, без да се налага да ти го казвам — добави. — Надявам се, че не нужно да ти го казвам — отново обърна поглед към блещукащите светлини долу, — но ако това има някакво значение, съжалявам.

Поседяхме известно време, наслаждавайки се на уютната тишина. Исках да кажа нещо. Исках да й кажа, че това не ме тревожи, но щях да излъжа. Исках да й кажа, че единственото, което има значение за мен, е, че тя се е върнала, но се опасявах, че това ще е твърде близо до истината.

Затова, вместо да рискувам да изрека нещо не на място, аз замълчах. Знаех какво се случва с мъжете, които се привързват твърде силно към нея. Това беше разликата между мен и останалите. Не исках да се залепя към нея и да се опитам да я притежавам. Не я прегръщах, не шепнех в ухото й, нито я целувах изненадващо по бузата.

Разбира се, че си мислех за всичко това. Все още си спомнях топлината й, когато се бе хвърлила в обятията ми при конския подемник. В някои моменти бях готов да дам дясната си ръка само за да мога да я прегърна отново.

Но тогава се сещах за лицата на другите мъже, когато осъзнаеха, че Дена ги напуска. Мислех си за всички онези, които се бяха опитали да я накарат да се обвърже и се бяха провалили. Затова се въздържах да й покажа песните и поемите, които бях написал, защото знаех, че многото истини могат да развалят всичко.