Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

И ако това означаваше, че тя не е изцяло моя, какво от това? Аз щях да бъда онзи, при когото тя винаги можеше да се върне, без да се страхува от обвинения и въпроси. Затова не се опитвах да я спечеля и се задоволявах да играя една красива игра.

Но неизменно част от мен се надяваше на повече и тя ме караше да се чувствам като глупак.

* * *

Дните отминаваха и двамата с Дена обикаляхме улиците на Северин. Безделничехме в кафенетата, посещавахме пиеси, ходехме да яздим. Изкачвахме Стръмнината по пътя само за да кажем, че сме го направили. Посетихме пазарите по доковете, една пътуваща менажерия и няколко музейни сбирки.

Няколко дни не правихме нищо друго, освен да седим и да беседваме, и тогава нищо не запълваше до такава степен разговорите ни колкото музиката.

Прекарахме безброй часове в обсъждане на тънкостите на това изкуство. Говорихме за това как се напасват песните, как припевите и куплетите се допълват взаимно, за тоновете, ладовете и метриката.

Това бяха неща, които бях научил още в ранна възраст и често се сещах за тях. И макар те да бяха нови за Дена, това донякъде работеше в нейна полза. Учех музика още преди да проговоря. Познавах десет хиляди правила на мелодията и стиха по-добре от собствената си длан.

Дена не ги знаеше. Донякъде това я ограничаваше, но, от друга страна, правеше музиката й странна и прекрасна…

Трудно ми е да го обясня добре. Представете си, че музиката е като един голям и озъбен град, какъвто е Тарбеан. В годините, прекарани там, се бях научил да познавам улиците му. Не само главните улици, нито дори и уличките. Знаех преките пътища, покривите и части от канализацията му. Ето защо можех да се движа из града като заек в зеленчукова градина. Бях бърз, хитър и умен.

Дена, от друга страна, никога не е била обучавана. Тя не знаеше нищо за преките пътища. Човек би помислил, че ще бъде принудена да се скита из града изгубена и безпомощна, хваната в капана на заплетения лабиринт от хоросан и камък.

Но вместо това тя просто вървеше през стените. Не знаеше по-добър начин. Никой никога не й беше казвал, че не може да прави това. Ето защо тя се движеше през града като някое приказно създание. Крачеше по пътища, които никой друг не можеше да види, и това правеше музиката й дива, странна и свободна.

* * *

Накрая се оказа, че са нужни двайсет и три писма, шест песни и макар да ме е срам да го призная, една поема.

Разбира се, имаше и друго. Само писмата не биха могли да спечелят сърцето на една жена. Алверон имаше сериозно участие в ухажването. И след като разкри, че той е анонимният почитател на Мелуан, сам свърши най-тежката част от работата, като постепенно спечели сърцето й с нежното благоговение, което изпитваше към нея.

Но писмата ми привлякоха вниманието й. Песните ми я сближиха достатъчно с маера, за да може той да приложи върху й чара на бавната си словоохотливост.

Дори и така, мога да си припиша само малка част от заслугата за писмата и песните. А що се касае до поемата, има само едно нещо на света, което би могло да ме накара да се впусна в такава лудост.

> 70.

> Привързаност

Срещнах се с Дена пред нейната странноприемница на „Чокърс Лейн“ — малка сграда, наречена „Четирите свещи“. Когато завих зад ъгъла и я видях да стои под светлината на фенера, окачен над входната врата, усетих как сърцето ми се изпълва с радост от простото удоволствие да я открия там, където я търся.

— Получих бележката ти — казах аз. — Не можеш да си представиш колко ме зарадва.

Дена се усмихна и направи реверанс. Не беше облечена в рокля като някоя благородна дама, а в проста пола от онези, които обикновените жени носят, когато събират сено или отиват на забава с танци в хамбара.

— Не бях сигурна, че ще успееш да дойдеш — призна тя. — По това време повечето порядъчни хора отдавна са в леглата си.

— Признавам, че бях изненадан — рекох аз. — Ако бях любопитен мъж, щях да се зачудя с какво ли си била заета до този твърде неприличен час.

— С работа — отвърна Дена с театрална въздишка. — Имах среща с покровителя си.

— Той отново е в града, така ли? — попитах аз.

Тя кимна.

— И поиска да се срещнете посред нощ? — учудих се аз. — Това е… странно.

Дена пристъпи от мястото си под знака на странноприемницата и двамата закрачихме един до друг по улицата.

— Не хапи ръката, която те храни… — каза тя и безпомощно сви рамене. — За господаря Ясен срещите по странно време и на неподходящо място са правило. Част от мен подозира, че той навярно е просто самотен благородник, който се отегчава до смърт от всичко, свързано с обичайното покровителство. Чудя се дали това не е някаква допълнителна тръпка за него — да се преструва, че е замесен в някаква мрачна интрига, вместо просто да ми поръча да му напиша няколко песни.

— И така, какво си замислила за тази нощ? — попитах аз.

— Само да прекарам повече време в очарователната ти компания — отговори Дена и ме хвана под ръка.

— В такъв случай искам да ти покажа нещо. То е изненада. Ще трябва да ми се довериш.

— Чувала съм тези думи десетки пъти. — Очите на Дена проблеснаха дяволито. — Но никога всичките наведнъж. И никога досега от теб. — Тя се усмихна. — Засега ще ти се доверя и ще запазя злъчните си забележки за по-късно. Води ме, където желаеш.

И така, двамата се качихме в Горен Северин с конския подемник, откъдето и двамата зяпахме светлините на нощния град под нас като някакви глупаци с долен произход, каквито всъщност бяхме. Отведох я на дълга разходка по павираните улици, покрай магазини и малки градини. След това сградите останаха зад нас, прехвърлихме се през ниска дървена ограда и се отправихме към тъмните очертания на една празна плевня.

Като я видя, Дена вече не се сдържа.

— Е, направи го — заяви тя, — наистина ме изненада.

Ухилих й се и продължих да я водя навътре в мрака на плевнята. Миришеше на сено и на животните, които някога са били тук. Поведох я към стълба, която изчезваше в мрака над главите ни.

— Плевня? — попита тя с невярващ глас.

Спря да върви и ми хвърли странен, изпълнен с любопитство поглед.

— Очевидно ме бъркаш с някое четиринайсетгодишно момиче, наречено… — Устните й мърдаха беззвучно за момент. — Беше някакво селско име.

— Грета? — предположих аз.

— Да — кимна Дена. — Очевидно ме бъркаш с някое селско момиче с плитък корсаж, наречено Грета.

— Повярвай ми, ако се опитвах да те прелъстя, нямаше да го направя точно по този начин — уверих я аз.

— Така ли? — попита тя и прокара ръка през косата си.

Пръстите й разсеяно започнаха да сплитат плитка, сетне спряха и отново разресаха кичурите.

— В такъв случай какво правим тук?

— Спомена ми колко много харесваш градините — отвърнах аз. — А градините на Алверон са прекрасни. Помислих си, че ще ти достави удоволствие да ги обиколим.