Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Беше по-вълнуващо, когато не знаех, че това ни е позволено — сподели с известно съжаление в гласа.

— Винаги е така — съгласих се аз.

> 71.

> Антракт — тройно заключеният сандък

Квоте вдигна ръка и направи знак на Летописеца да спре. Писарят избърса върха на перото си в оставения наблизо парцал и раздвижи схванатите си рамене. Съдържателят мълчаливо извади тесте карти и започна да ги раздава на масата. Баст взе своите и ги заразглежда с любопитство.

— Какво… — намръщи се Летописеца.

По дървената площадка отвън отекнаха стъпки и вратата на странноприемницата „Пътният камък“ се отвори. Видяха един плешив и дебел мъж, облечен в бродиран жакет.

— Кмете Лант! — поздрави го съдържателят, като свали картите и се изправи. — Какво мога да направя за вас? Искате ли нещо за пиене? Или за хапване?

— Чаша вино ще ми дойде добре — отвърна кметът, докато влизаше в стаята. — Имаш ли червено „Гремсби“?

Квоте поклати глава.

— Опасявам се, че не — отвърна той. — Нали знаете какви са пътищата. Трудно ми е да поддържам всички стоки в наличност.

— Тогава ще пийна каквото и да е червено вино — кимна кметът. — Но имай предвид, че няма да платя повече от едно пени за него.

— Разбира се, че не, господине — загрижено отвърна съдържателят и за малко не започна да чупи ръце от отчаяние. — А нещо за ядене?

— Не — отказа плешивият мъж, — всъщност съм дошъл, за да се възползвам от услугите на писаря. Реших да поизчакам малко, докато нещата се поуспокоят, за да останем насаме. — Той огледа празната стая. — Надявам се, че няма да имаш нищо против да си послужа с това място за половин час?

— Никак даже — угоднически се усмихна Квоте и подкани с жест Баст да си върви.

— Но аз имах пълен борд! — запротестира помощникът и размаха картите си.

Съдържателят му се намръщи и се отправи към кухнята.

Кметът свали жакета си и го метна върху облегалката на стола, докато Баст недоволно събираше картите.

Квоте донесе чаша червено вино и след това заключи вратата с голям месингов ключ.

— С момчето ще се качим горе — каза той, — за да останете насаме.

— Това е изключително любезно от твоя страна — отбеляза кметът, докато се настаняваше на стола срещу Летописеца. — Ще те извикам, когато приключим.

Съдържателят кимна и поведе Баст нагоре по стълбите. Когато стигнаха, Квоте отвори вратата на стаята си и махна на помощника си да влезе вътре.

— Чудя се какво ли иска да запази в тайна Лант — рече Квоте, веднага щом затвориха вратата след себе си. — Надявам се да не се бави твърде много.

— Той има две деца от вдовицата Крийл — сухо отвърна Баст.

— Наистина ли? — повдигна вежди съдържателят.

— Всички в града знаят — сви рамене помощникът.

Като чу това, Квоте изсумтя и седна на големия тапициран стол.

— Какво ще правим половин час двамата? — попита той.

— От последните ни уроци мина много време — Баст дръпна един дървен стол изпод малкото бюро и седна на края му. — Можеш да ме научиш на нещо.

— Уроци — замислено повтори Квоте. — Можеш да почетеш от „Целум Тинтуре“.

— Реши — умолително каза Баст, — толкова е _отегчително_. Нямам нищо против уроците, но трябва ли те да включват и книги?

Тонът му накара съдържателя да се усмихне.

— Тогава урок с главоблъсканица?

На лицето на Баст се появи широка усмивка.

— Добре, чакай да помисля за момент. — Квоте потупваше с пръст устните си, докато очите му обхождаха стаята.

Не след дълго погледът му беше привлечен от тъмния сандък, който стоеше до леглото.

— Как би отворил моя сандък, ако искаше да го направиш? — небрежно го посочи той.

— Тройно заключеният ти сандък ли, Реши? — Изражението на Баст стана леко неспокойно.

Квоте погледна своя ученик и след това избухна в смях.

— Моят какво? — невярващо попита той.

Помощникът му се изчерви и сведе поглед.

— Аз така го наричам — смотолеви той.

— Както е тръгнало с имената… — поколеба се съдържателят и на устните му заигра усмивка. — Не мислиш ли, че е малко детинско?

— Ти си този, който го направи, Реши — начумери се Баст. — Трите ключалки и скъпото дърво — не съм виновен, че името му звучи като нещо от приказките.

Квоте се наведе напред и сложи извинително ръка върху коляното на помощника си.

— Името е хубаво, Баст. Просто малко ме изненада, това е всичко. — Той отново се облегна назад. — И така, как би се опитал да ограбиш тройно заключения сандък на Квоте Безкръвния?

Баст се усмихна.

— Когато го казваш по този начин, звучиш като някой пират, Реши. — Той замислено погледна сандъка в другия край на стаята. — Предполагам, че и дума не може да става да ти поискам ключовете? — попита накрая.

— Точно така — отвърна Квоте. — За целта, ще предположим, че съм загубил ключовете. Дори още по-добре — да предположим, че съм умрял и сега си свободен да си пъхаш носа в моите тайни.

— Това е малко зловещо, Реши — меко го упрекна помощникът му.

— Животът е малко зловещ, Баст — отбеляза съдържателят без никаква следа от веселост в гласа. — Най-добре започни да свикваш с това. — Той махна с ръка към сандъка. — Хайде, любопитен съм да видя как ще се справиш с този малък костелив орех.

Баст му хвърли потиснат поглед.

— Главоблъсканиците са по-лоши и от уроците с книги, Реши — рече той и отиде при сандъка.

Той го побутна лениво с крак, след което се наведе и огледа двете ключалки — едната от тъмно желязо, а другата от лъскава мед. Натисна с пръст заобления капак и сбърчи нос.

— Не мога да кажа, че това дърво ми харесва, Реши, и определено не ми се струва честно, че си сложил желязната ключалка.

— Ето че урокът вече е полезен за теб — сухо отвърна Квоте. — Стигна до универсална истина, а тя е, че обикновено в живота няма нищо честно.

— На всичкото отгоре е без панти! — възкликна Баст, докато оглеждаше задната част на сандъка. — Как може да има капак и да няма никакви панти?

— Отне ми известно време да направя този капак — призна съдържателят с нотка на гордост.

Баст коленичи и огледа медната ключалка. Вдигна ръка и я прилепи плътно към плочката. След това затвори очи и застина съвсем неподвижно, сякаш слушаше.

След известно време се наведе напред и духна към ключалката. Когато нищо не се случи, устата му започна да мърда. Макар да говореше твърде тихо, за да се различат думите, в тона му се долавяше настойчива молба.

Това продължи доста дълго, но накрая Баст седна на пода и се намръщи. После се засмя игриво, протегна ръка и почука върху капака на сандъка. Не се чу почти никакъв звук, сякаш почукваше с кокалче върху камък.

— Питам просто от любопитство — обади се Квоте, — какво би направил, ако нещо ти почука в отговор?