Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Отиваше да се срещне с покровителя си.

Иска ми се да можех да кажа, че дълго съм се колебал, преди да реша да я проследя, но всъщност не беше така. Изкушението най-сетне да науча самоличността на нейния покровител беше просто твърде силно.

И така сложих качулката на плаща си и тръгнах през тълпата след Дена. Това е забележително лесно, ако имате малко практика. В Тарбеан го бях превърнал в нещо като игра, за да видя колко дълго мога да следя някого, без да ме забележи. Помагаше ми това, че Дена не беше глупава и се придържаше само към безопасните части на града, където улиците бяха оживени, а и на слабата светлина плащът ми изглеждаше с невзрачен, тъмен цвят.

Следвах я в продължение на половин час. Минахме покрай продавачи с колички, които предлагаха кестени и мазни пайове с месо. Стражите се бяха смесили с тълпата и улиците бяха осветени от разположените нарядко лампи и фенерите, окачени пред вратите на странноприемниците. От време на време се виждаше някой опърпан уличен музикант, който свиреше с шапка пред себе си, а веднъж подминахме и трупа мимове, които играеха пиеса на малък павиран площад.

След това Дена зави и остави по-хубавите улици зад гърба си. Скоро светлините и подпийналите гуляйджии намаляха. Музикантите бяха заменени от просяци, които те викаха или сграбчваха дрехите ти, когато минеш покрай тях. От прозорците на близките кръчми и странноприемници все още блестеше светлина, но улиците вече не бяха така оживени. Хората се движеха на групички от по двама-трима. Жените носеха корсети, а погледите на мъжете бяха сурови.

Строго погледнато, тези улици не бяха опасни. Или по-скоро бяха опасни по начина, по който е опасно счупеното стъкло. Счупеното стъкло няма да дойде само да те нарани. Някои улици бяха опасни като бесни кучета и там, колкото и да внимава човек, никога не е в безопасност.

Започвах да се изнервям, когато видях Дена внезапно да спира в началото на една тъмна пряка. Тя проточи врат за момент, сякаш се ослушваше за нещо. След това погледна в мрака и се стрелна по улицата.

Дали _тук_ се срещаше с покровителя си? Или пък беше тръгнала по пряк път към друга улица? Или пък просто спазваше инструкциите на параноичния си покровител, за да се увери, че никой не я следи?

Започнах тихо да проклинам. Ако я последвах в уличката и тя ме забележеше, щеше да стане очевидно, че съм я следил. Но ако не тръгнех след нея, щях да я загубя. И макар тази част на града да не беше истински опасна, не исках да я оставя да върви сама толкова късно през нощта.

И така, огледах близките сгради и забелязах една, облицована с ронлив камък. След като набързо се огледах, се изкачих по фасадата й със скоростта на катерица — още едно полезно умение, което бях придобил по време на пропиляното си детство.

Щом се озовах на покрива, трябваше просто да притичам по покривите на още няколко други сгради и да се промъкна през сянката на един комин, преди да надникна надолу към уличката. На светлината на лунния сърп над главата ми очаквах да видя Дена да крачи бързо по своя пряк път или да пристига на тайната си среща със своя покровител.

Но не видях нищо подобно. На слабата светлина от горните етажи се виждаше жена, просната неподвижно върху земята. Сърцето ми се разтуптя силно, докато осъзная, че това не е Дена. Тя беше облечена в риза и панталон. Тази жена беше с омачкана бяла рокля и голите й крака се белееха на фона на тъмния камък на улицата.

Очите ми се стрелкаха във всички посоки, докато накрая забелязах Дена на светлината от прозорец. Тя стоеше до един мъж с широки рамене, чиято плешива глава отразяваше лунното сияние. Прегръщаше ли го?

Очите ми най-сетне се приспособиха достатъчно към тъмнината, за да видя истината — двамата стояха много близо един до друг, но тя не го прегръщаше. Едната й ръка беше притисната към врата му и аз видях как там на лунната светлина като далечна звезда проблесна метал.

Жената на земята се размърда и Дена я повика. Жената се изправи несигурно на крака, олюля се леко, настъпи роклята си, бавно мина покрай тях, като се придържаше към стената, и се отправи към началото на уличката.

Когато жената беше вече зад нея, Дена каза нещо друго. Бях твърде далеч, за да различа думите, но гласът й беше толкова суров и гневен, че настръхнах. Дена се отдръпна от мъжа и той отстъпи назад и докосна гърлото си. Започна да я псува злобно, като плюеше и размахваше свободната си ръка във въздуха, сякаш за да я сграбчи. Гласът му беше по-силен от нейния, но думите се сливаха и не успях да разбера много от онова, което казваше, макар че на няколко пъти чух думата „курва“.

Но въпреки всички тези приказки той не се доближи и на една ръка разстояние до нея.

Дена просто стоеше с лице срещу него, здраво стъпила на земята. Тя държеше ножа ниско пред себе си, наклонен под ъгъл. Позата й беше почти небрежна. Почти.

След като псува цяла минута без прекъсване, мъжът пристъпи към нея и размаха юмрук. Дена каза нещо и направи кратко и рязко движение с ножа към слабините на мъжа. Уличката потъна в тишина и мъжът леко размърда рамене. Дена замахна отново. Псувните на мъжа станаха по-тихи, той се обърна и се отдалечи, като все още притискаше ръка към шията си.

Дена го проследи как си отива, след което се отпусна и прибра ножа в джоба си. Обърна се и тръгна към началото на уличката.

Затичах се към предната част на сградата. На улицата долу видях Дена и другата жена да стоят под лампа. На по-силната светлина осъзнах, че жената беше много по-млада, отколкото мислех — още момиче. Раменете й се разтърсваха от ридания. Дена разтри гърба й на малки кръгове и момичето постепенно се успокои. След известно време тръгнаха.

Забързах се обратно към уличката, където бях забелязал стара желязна водосточна тръба, по която можех да сляза долу сравнително лесно. Но дори и така, пак ми костваше две дълги минути и доста ожулена кожа по кокалчетата, преди да се озова отново върху паветата.

С голямо усилие на волята успях да се въздържа да не изтичам от уличката, за да настигна Дена и момичето. Последното нещо, което исках, бе Дена да разбере, че съм я следил.

За щастие те не се движеха много бързо и аз лесно ги открих. Дена водеше момичето обратно към по-хубавата част на града. Вкара я в една прилично изглеждаща странноприемница с нарисуван върху табелата й петел.

Постоях малко отвън и се опитах да видя разположението на странноприемницата през един от прозорците. След това придърпах качулката по-плътно над лицето си, влязох вътре, отидох в задната част и се настаних от другата страна на преградна стена, точно зад ъгъла, където седяха Дена и младото момиче. Ако исках, можех да се наведа и да надникна към тяхната маса, но така, както бях застанал, нито аз можех да ги видя, нито те мен.