Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Лошо се получи снощи — каза той, без да поглежда Коте в очите, и отпи отново.

Коте кимна. Беше твърде вероятно това да е единственото нещо, което Греъм щеше да каже за смъртта на мъжа, когото бе познавал през целия си живот. Тези хора знаеха всичко за смъртта. Те убиваха собствения си добитък. Умираха от треска, от падания или от гангрена. Смъртта за тях беше като някой неприятен съсед. Не говореха за нея от страх да не ги чуе и да не реши да ги посети.

Разбира се, историите правеха изключение. Разказите за отровени крале, дуели и стари войни бяха предпочитани. С тях хората обличаха смъртта в непознати дрехи и я изпращаха далеч от вратите си. Пожарът, причинен от комин, или кашлицата, предизвикана от круп, бяха ужасяващи. Но процесът срещу Гибеа или обсадата на Енфаст — това беше друга работа. Бяха като молитви, като заклинания, промърморвани късно през нощта, когато вървиш сам в тъмното. Историите бяха като амулетите от половин пени, които човек си купува просто за всеки случай от някой амбулантен търговец.

— Колко дълго ще остане онзи писар? — попита Греъм след известно време и гласът му отекна в халбата, която беше надигнал. — Може да ми се наложи да имам нещо написано черно на бяло — ей така, просто за всеки случай. — Той леко се намръщи. — Баща ми винаги ги наричаше „документи за всеки случай“. Не мога да си спомня как се казваха в действителност.

— Ако трябва да се погрижиш само за стоката си, се нарича „разпореждане със собствеността“ — сухо рече съдържателят. — Ако се отнася до други неща, се нарича „нареждане за изпълнение на завещанието“.

Греъм повдигна вежди и погледна учудено съдържателя.

— Поне така съм чувал — добави съдържателят, сетне наведе поглед и затърка плота с чист бял парцал. — Писарят спомена нещо такова.

— Нареждане… — промърмори Греъм в халбата си. — Май просто ще поискам да направи документи за всеки случай и ще го оставя да реши как да ги нарече официално. — Той вдигна поглед към съдържателя. — Предполагам, че и други хора ще поискат да направят същото, като се има предвид какво се случва.

За момент изглеждаше, че съдържателят ще се намръщи раздразнено на думите му, но не, той не стори нищо такова. Изправен зад бара, Коте изглеждаше по същия начин както винаги — лицето му беше ведро и любезно. Той кимна непринудено.

— Спомена, че смята да се захване с работа по обяд — рече Коте. — Малко е неспокоен след всичко, което се случи снощи. Ако някой дойде да го търси преди обяд, предполагам, че ще остане разочарован.

— Това няма особено значение — сви рамене Греъм. — Така или иначе, до обяд в целия град едва ли ще има повече от десетина души. — Той отпи още една глътка бира и погледна навън през прозореца. — Днес със сигурност всички са на полето.

— Писарят ще бъде тук и утре — рече съдържателят и сякаш малко се поотпусна. — Така че няма нужда всички да бързат да го търсят днес. Някакви хора откраднали коня му край Абътс Форд и сега се опитва да си намери нов.

— Горкият нещастник. — Греъм съчувствено цъкна с език. — Няма начин да намери кон по средата на прибирането на реколтата. Дори и Картър не можа да замени Нели, след като онова паякообразно нещо го нападна при Старокаменния мост. — Той поклати глава. — Изглежда нередно такова нещо да се случи на по-малко от три километра от прага ти. Някога… — Греъм внезапно спря. — Пресвета дево, говоря като стария си баща. — Наведе брадичка надолу и преправи гласа си да звучи по-дрезгаво. — _Някога, когато бях момче, времето беше по-хубаво. Мелничарят не мамеше на везната, а хората си гледаха своята работа._

На лицето на съдържателя се появи замислена усмивка.

— Баща ми казваше, че бирата някога била по-добра и по пътищата имало по-малко коловози.

Греъм се усмихна, но усмивката му бързо угасна. Той сведе поглед, сякаш се чувстваше неудобно от онова, което му предстои да каже:

— Знам, че не си от тук, Коте, и не ти е лесно. Някои хора мислят, че чужденците дори не различават кое време на деня е. — Той си пое дълбоко дъх, като все още избягваше да погледне съдържателя в очите. — Но аз мисля, че ти знаеш работи, които другите не знаят. Имаш _по-широк_ поглед върху нещата. — Той вдигна поглед и очите му бяха сериозни и уморени, потъмнели от липсата на сън. — Наистина ли нещата са толкова мрачни, колкото изглеждат напоследък? Пътищата са толкова лоши. Хората биват ограбвани и… — Греъм направи видимо усилие да не погледне отново към празното място на пода. — Всички тези нови данъци толкова затрудняват положението. Момчетата на Грейдън скоро ще загубят фермата си. Онова нещо, подобно на паяк. — Той отпи отново от бирата. — Толкова зле ли е, колкото изглежда? Или просто остарявам като баща ми и нещата вече не ми се виждат така хубави, както когато бях момче?

Коте дълго търка плота, сякаш се колебаеше дали да отговори.

— Мисля, че винаги е имало лоши неща — отвърна той. — Може би само ние, по-възрастните, ги забелязваме.

Греъм се готвеше да кимне утвърдително, но внезапно се намръщи.

— Само дето ти не си стар, нали? Забравям за това през повечето време. — Той огледа червенокосия мъж от горе до долу. — Искам да кажа, че ти се движиш като по-стар човек, говориш така, но не си такъв, нали? Обзалагам се, че си на половината на моите години. — Изгледа съдържателя с присвити очи. — На колко години си всъщност?

— Достатъчно съм стар, за да се чувствам стар — уморено се усмихна съдържателят.

— Твърде млад си, за да се държиш като стар — изсумтя Греъм. — Би трябвало да тичаш подир жените и да се забъркваш в неприятности. Остави на нас, старите хора, да се оплакваме, че светът се разпада.

Старият дърводелец избута стола си назад от бара, обърна се и се отправи към вратата.

— Днес по време на обедната почивка ще се върна да поговоря с тоя твой писар. И няма да съм само аз. Има много хора, които ще искат да си уредят нещата официално, щом им се удава такава възможност.

Съдържателят си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Греъм?

Мъжът се обърна с една ръка на дръжката на вратата.

— Не си само ти — каза Коте. — Положението не отива на добре и нещо ми подсказва, че ще стане още по-зле. Не би навредило човек да се подготви за тежка зима. И може би да е готов да се защити, ако се наложи. — Съдържателят сви рамене. — Поне инстинктът ми подсказва това.

Греъм мрачно стисна уста и сериозно поклати глава.

— Радвам се, че не само на мен ми се струва така.

След това той се насили да се усмихне и взе да навива ръкавите на ризата си, докато се обръщаше към вратата.

— И все пак — рече — човек трябва да събира сеното, докато още има слънце.

* * *

Малко по-късно семейство Бентън спряха до странноприемницата с каруца, натоварена с късни ябълки. Съдържателят купи половината и прекара следващия един час в сортиране и подреждане.