Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Ако могат да изскачат от телата — продължи Летописеца, — защо онова вчера просто не напусна тялото на мъжа? Защо не скочи в някой от нас?

Настъпи дълго мълчание, преди Баст да осъзнае, че двамата мъже го гледат.

— Мен ли питате? — невярващо се засмя той. — Нямам представа. _Анпауен._ Последните танцьори са били изловени преди стотици години. Много преди моето време. Само съм чувал истории за тях.

— Тогава как да сме сигурни, че _не е_ изскочило? — бавно попита Летописеца, сякаш не му се искаше да зададе този въпрос. — Как да сме сигурни, че не е още тук? — Той седна много вдървено на стола си. — Как да знаем, че точно в момента не е в някой от нас?

— Сигурно е умряло, когато тялото на наемника умря — предположи Коте. — Щяхме да го видим, ако беше излязло. — Той хвърли поглед към Баст. — Би трябвало да изглеждат като тъмна сянка или дим, когато напускат нечие тяло, нали?

Баст кимна.

— Освен това, ако беше изскочило навън, щеше да започне да убива хора с новото си тяло. Обикновено така правят. Прехвърлят се от едно тяло в друго, докато всички не измрат.

— Виждаш ли? — Съдържателят се усмихна успокоително на Летописеца. — Може дори да не е било танцьор. Вероятно просто е било нещо, което прилича на него.

— Но как да сме сигурни? — Очите на Летописеца изглеждаха леко уплашени. — В момента може да се намира във всеки човек от този град…

— Може да е в мен — безгрижно каза Баст. — Може би просто те чакам да се отпуснеш, за да разкъсам гърдите ти чак до сърцето и да изсмуча всичката ти кръв. Както се изсмуква сокът на слива.

— Това не е смешно — стисна уста Летописеца.

Баст вдигна поглед и отправи на Летописеца порочна и озъбена усмивка. Но в усмивката му нещо не беше както трябва. Тя продължи твърде дълго. Беше твърде широка. Очите му бяха вперени малко встрани от писаря, а не право в него.

Баст остана неподвижен за момент. Дългите му пръсти вече не оплитаха чевръсто зелените клонки. Погледна с любопитство надолу към ръцете си, след това пусна незавършения венец от бодлива зеленика върху плота. Усмивката му бавно угасна, изражението на лицето му се изпразни и той огледа общата стая с мрачен вид.

— _Те вейан?_ — попита Баст със странен глас, а очите му бяха стъклени и объркани. — _Те тантен вентеланет?_

В следващия момент се хвърли със стряскаща скорост иззад бара към Летописеца. Писарят скочи от стола си и се втурна да бяга като обезумял. Обърна две маси и пет-шест стола, преди краката му да се сплетат и той да се строполи безпомощно на пода. Замята крака и ръце встрани, докато трескаво се мъчеше да стигне до вратата.

Както пълзеше лудешката по пода, ужасеният и пребледнял писар успя да хвърли един бърз поглед през рамо само за да види, че Баст не е направил повече от три крачки. Тъмнокосият младеж стоеше близо до бара, беше се превил на две и се тресеше от неудържим смях. С една ръка беше покрил лицето си, а с другата сочеше към Летописеца. Смееше се толкова силно, че едва си поемаше дъх. Наложи му се да се протегне, за да се подпре на бара.

Летописеца посиня от гняв.

— Глупак такъв! — изкрещя той, докато с мъка се изправяше на крака. — Ти… глупак такъв!

Баст, който все още не можеше да си поеме дъх от смях, вдигна ръце и направи немощен и вял жест, все едно драска с нокти — като дете, което се преструва на мечка.

— Баст — смъмри го съдържателят. — Хайде стига. Престани вече.

Но макар гласът на Коте да бе строг, очите му искряха от смях. Устните му потрепваха, докато се опитваше да сдържи усмивката си.

Движейки се с вид на оскърбено достойнство, Летописеца се зае да изправя столовете и масите, като ги тропваше на местата им по-силно, отколкото е необходимо. Накрая се върна на масата си и седна вдървено на мястото си. Дотогава Баст вече се беше върнал зад бара, като все още дишаше тежко, и съсредоточи вниманието си върху бодливата зеленика в ръцете си.

Летописеца го изгледа кръвнишки и взе да разтрива пищяла си. Баст сподави нещо, което наподобяваше кашлица.

Коте се засмя тихо и гърлено, издърпа от наръча нова клонка бодлива зеленика и я добави към дългия шнур, който правеше. Той улови погледа на Летописеца.

— Преди да съм забравил, искам да ти кажа, че някои хора ще се отбият днес, за да се възползват от услугите ти като писар.

— Така ли? — Летописеца изглеждаше изненадан.

Коте кимна и въздъхна раздразнено.

— Да. Новината вече се е разнесла, така че нищо не може да се направи. Ще трябва да се занимаем с тях, когато дойдат. За щастие всеки, който има две здрави ръце, ще е зает на полето до обяд, така че няма да се наложи да се безпокоим за това, преди…

Пръстите на съдържателя хванаха неумело клонката зеленика и я счупиха. Един трън се заби дълбоко в месестата част на палеца му. Червенокосият мъж не трепна, нито изруга, а само погледна гневно и намръщено ръката си, върху която бликна ярка като малина капка кръв.

Съдържателят присви вежди и сложи палеца в устата си. От лицето му изчезна всякакъв помен от веселие и очите му станаха твърди и тъмни. Захвърли недовършения шнур от бодлива зеленика с толкова подчертано равнодушен жест, че изглеждаше почти стряскащ.

Той отново погледна Летописеца и заяви с напълно спокоен глас:

— Исках да кажа, че трябва да се възползваме от времето, което ни остава, преди да бъдем прекъснати. Но предполагам, че първо ще закусиш нещо.

— Ако не представлява голямо затруднение — съгласи се Летописеца.

— Никак даже — увери го Коте, след което се обърна и се отправи към кухнята.

Баст го проследи как излиза със загрижено изражение на лицето.

— Няма да е лошо да извадиш сайдера от печката и да го оставиш да се поохлади — извика той след съдържателя. — Последната партида повече приличаше на конфитюр, отколкото на сок. Освен това докато бях навън, намерих и някои подправки. Сложил съм ги върху бъчвата за дъждовна вода. Трябва да ги погледнеш, за да прецениш дали ще свършат някаква работа за вечерята.

Останали сами в общата стая, Баст и Летописеца дълго се наблюдаваха един друг през бара. Единственият звук, който се чуваше, бе далечният удар от затварянето на задната врата.

Баст довърши последните подробности по венеца в ръцете си и го огледа от всички страни. Сетне го поднесе до лицето си, сякаш за да го помирише. Но вместо това напълни дробовете си с въздух, затвори очи и издиша толкова внимателно срещу клонките от бодлива зеленика, че те едва помръднаха.

Баст отвори очи, на лицето му се появи очарователна извинителна усмивка и той отиде при Летописеца.

— Вземи — подаде той венеца от бодлива зеленика на седящия мъж.

Летописеца не посегна да го вземе.

Усмивката не напусна лицето на Баст.