Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Оттук — рече той.

Последвах го нагоре по стълбите. Той отвори една врата и аз минах покрай него с достатъчно, както се надявах, презрителна самоувереност.

Озовах се във всекидневна с широки прозорци, през които надничаше късното следобедно слънце. Стаята беше достатъчно голяма, за да изглежда просторна, въпреки че беше осеяна със столове и дивани. До отсрещната стена беше поставен цимбал, а единият ъгъл на стаята беше зает изцяло от масивна модеганска арфа.

Дена стоеше в средата на стаята, облечена в рокля от зелено кадифе. Прическата й бе така направена, че да подчертава елегантната й шия, и разкриваше изумрудените обици във формата на сълза и огърлицата, която беше в комплект с тях.

Тя разговаряше с млад мъж, който беше… най-добрата дума, за която се сещам, е „красив“. Лицето му беше приятно, гладко обръснато, с големи тъмни очи.

Имаше вид на млад благородник, когото късметът е напуснал толкова отдавна, че едва ли затрудненията му са временни. Дрехите му бяха хубави, но измачкани. Тъмната му коса беше подстригана подходящо за къдрици, но, изглежда, никой не бе полагал скоро грижи за нея. Очите му бяха хлътнали, сякаш не спеше добре.

Дена протегна ръце към мен.

— Квоте — каза тя, — ела да се запознаеш с Джефри.

— Приятно ми е да се запознаем, Квоте — обърна се към мен Джефри. — Динаел ми е разказвала много за теб. Доколкото разбрах, си нещо като… как беше? Магьосник? — Усмивката му беше открита и напълно искрена.

— Всъщност съм арканист — отвърнах аз възможно най-учтиво. — „Магьосник“ придава прекалено приказен нюанс на действителността. Хората очакват от нас да носим тъмни мантии и да гадаем по вътрешностите на птици. А ти с какво се занимаваш?

— Джефри е поет — намеси се Дена, — и то добър, макар че ще го отрече.

— Така е — призна той и усмивката му посърна. — Трябва да тръгвам. Имам среща с хора, които не бива да бъдат карани да чакат. — Той целуна Дена по бузата, разтърси сърдечно ръката ми и си тръгна.

Дена наблюдаваше как вратата се затвори зад гърба му.

— Той е мило момче.

— Казваш го така, сякаш съжаляваш за това — отбелязах аз.

— Ако не беше толкова мил, в главата му можеха да се съберат поне две мисли едновременно. Навярно тогава щяха да се потъркат една в друга и от това да възникне искра. Дори и малко дим би свършил работа, така поне ще изглежда, че в главата му се случва нещо — въздъхна тя.

— Наистина ли е толкова глупав?

— Не — поклати глава тя. — Просто е твърде доверчив. Не притежава никаква пресметливост и откакто дойде тук преди месец, изборите, които прави, са само погрешни.

Бръкнах в плаща си и извадих две малки, обвити в плат пакетчета — едно синьо и едно бяло.

— Донесох ти подарък.

Дена протегна ръка и ги взе, леко объркана.

Онова, което ми се бе сторило добра идея преди няколко часа, сега изглеждаше по-скоро глупаво.

— Това е за белите ти дробове — обясних аз, внезапно смутен. — Знам, че понякога имаш проблеми с тях.

— И би ли ми обяснил как разбра това? — Тя наклони главата си на една страна.

— Спомена го, когато беше в Требон — отвърнах аз. — Направих някои проучвания. — Посочих едното пакетче. — Това можеш да го вариш като чай — съдържа хапниперо, мъртва коприва и лохатм… — После посочих другото. — А от това кипваш листата в малко вода и вдишваш парата, която се надига.

Дена местеше поглед от едното към другото пакетче.

— Вътре съм сложил указания, написани на листчета хартия — продължих аз. — Синьото е онова, което трябва да кипнеш и да му дишаш парата. Нали се сещаш, син цвят заради водата.

— Чаят не се ли прави също с вода? — вдигна поглед към мен тя.

Въпросът й ме накара да примигна, след което се изчервих и не успях да кажа нищо.

— Шегувам се с теб — нежно каза тя. — Благодаря ти. Това е най-милото нещо, което някой е правил за мен от много време.

Дена отиде до един скрин и напъха внимателно двете пакетчета в богато украсена дървена кутия.

— Изглежда се справяш доста добре — казах аз и посочих с жест хубаво обзаведената стая.

Дена сви рамене и огледа стаята с безразличие.

— Келин е този, който се справя добре — отвърна тя. — Аз просто светя с отразена от него светлина.

— Мислех си, че вероятно си намерила покровител — кимнах разбиращо аз.

— Не става въпрос за нещо толкова официално. Келин и аз се виждаме, както биха казали в Модег, и той ме уча да свиря на арфата. — Тя кимна към ъгъла, където се извисяваше огромният инструмент.

— Искаш ли да ми покажеш какво си научила? — попитах аз.

— Още не съм много добра — смутено поклати глава Дена и косата й се плъзна по раменете.

— Ще сдържа естественото си желание да ти се подигравам и да те освирквам — любезно я успокоих аз.

— Добре — засмя се Дена. — Ще ти покажа съвсем малко.

Тя отиде зад арфата и придърпа един висок стол, на който да се облегне. След това вдигна ръце към струните, застина за момент така и после засвири.

Мелодията беше разновидност на „Скопеният овен“. Усмихнах се.

Свиренето й беше бавно, почти тържествено. Твърде много хора смятат, че критерият за добрия музикант е бързината. Това е разбираемо. Онова, което Мари бе изсвирила в „Еолиан“, беше удивително. Но това колко бързо се движат пръстите ти е най-незначителната част от музиката. Ключовият елемент е определянето на подходящото темпо.

Прилича на разказването на анекдот. Всеки може да запомни думите. Всеки може да ги повтори. Но да накараш някой да се засмее, се изисква повече от това. Ако разказваш анекдота по-бързо, това няма да го направи по-смешен. Както и с много други неща, по-добре е да се поколебаеш, отколкото да избързаш.

Ето защо има толкова малко истински музиканти. Много хора могат да пеят или да изсвирят някоя мелодия на цигулка. И музикалната кутия може да изсвири безгрешно една песен отново и отново. Но да знаеш нотите не е достатъчно. Трябва да знаеш _как_ да ги изсвириш. Бързината идва с времето и с практиката, но с усета за темпо човек се ражда. Или го имаш, или не.

Дена го притежаваше. Свиреше песента бавно, но не я правеше скучна. Превръщаше я в нещо като продължителна и страстна целувка. Не че в този момент от живота си разбирах нещо от целувки. Но като я гледах така, застанала с ръце около арфата, с полупритворени очи, за да се съсредоточи, и с леко стиснати устни, си казах, че много ми се иска някой ден да бъда целунат така внимателно, бавно и страстно.

Освен това тя беше красива. Навярно фактът, че особено ме привличат жените, в които музиката оживява, не е изненадващ. Но този ден, докато свиреше, сякаш я видях за първи път. Преди се разсейвах от различната й прическа или от роклята, в която е облечена. Сега обаче, когато свиреше, всичко това избледня.