Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Така е — съгласи се тя. — Аз предлагам да се подкрепяме при петдесет процента лихва за срок от два месеца.

— Добре — склоних аз и се отпуснах на стола си, — ти печелиш.

Деви ме дари с очарователна усмивка, от която трапчинките й се появиха отново.

— Бих спечелила само ако и двамата играехме наистина. — Тя отвори едно чекмедже и извади малко стъклено шишенце и дълга игла.

Протегнах ръка, за да ги взема, но вместо да ги плъзне по масата, тя ме изгледа.

— Сега, като се замисля, може да има и още една възможност.

— И аз бих искал да има друга възможност — признах аз.

— Последният път, когато говорихме — бавно каза Деви, — ти намекна, че знаеш начин за влизане в Архива.

Поколебах се.

— Наистина го намекнах.

— Тази информация би била доста ценна за мен — добави тя с престорена небрежност.

Макар че се опитваше да го прикрие, видях в очите й пламенен копнеж.

Сведох поглед към ръцете си и не казах нищо.

— Ще ти дам десет таланта веднага — без заобикалки заяви Деви. — Няма да е заем. Направо ще купя информацията. Ако ме хванат в Книгохранилището, никога няма да кажа, че съм я получила от теб.

Замислих се за всичко онова, което можех да купя с десет таланта. Нови дрехи. Калъф за лютнята, който няма опасност да се разпадне всеки миг. Хартия. Ръкавици за наближаващата зима.

Въздъхнах и поклатих глава.

— Двайсет таланта — предложи Деви — и същите условия като на сдружението за всички заеми, които можеш да поискаш в бъдеще.

Двайсет таланта означаваше, че половин година нямаше да се безпокоя за таксата си за обучение. Можех да се занимавам със свои проекти в Рибарника, вместо да се трепя с палубни фенери. Можех да си купя шити по поръчка дрехи. Можех да давам да ми перат дрехите, вместо сам да го правя.

— Аз… — колебливо си поех дъх.

— Четирийсет таланта — жадно настоя Деви, — условията на сдружението и ще те отведа в леглото си.

За четирийсет таланта можех да купя на Дена нейна собствена полуарфа. Можех…

Вдигнах поглед и видях Деви, която ме гледаше от отсрещната страна на бюрото. Устните й бяха влажни, а светлосините й очи — напрегнати. Тя размърда раменете си напред-назад с бавното, несъзнателно движение на котка, която се готви да нападне.

Помислих си за Аури, която беше в безопасност и щастлива в Онова долу. Какво щеше да направи тя, ако в малкото й царство нахлуеше непознат?

— Съжалявам — казах аз. — Не мога. Влизането вътре е… сложно. Трябва да участва и мой приятел, а не мисля, че той ще се съгласи. — Реших да не обръщам внимание на останалата част от предложението й, тъй като нямах и най-малката представа какво да отвърна на това.

Настъпи дълго и напрегнато мълчание.

— Проклет да си! — възкликна Деви накрая. — Звучиш така, сякаш казваш истината.

— Така е — потвърдих аз. — Знам, че е неприятно.

— Пусто да остане! — Тя се намръщи и плъзна към мен по бюрото шишенцето и иглата.

Убодох ръката си и наблюдавах как кръвта бликна, отърколи се по дланта ми и падна в шишето. След като се събраха три капки, мушнах вътре и иглата.

Деви намаза запушалката с малко лепило и ядно затвори шишенцето. След това бръкна в чекмеджето и извади диамантено острие.

— Вярваш ли ми? — попита ме тя, докато издълбаваше номер върху стъклото. — Или искаш това да бъде запечатано?

— Вярвам ти — отвърнах аз, — но въпреки това искам да е запечатано.

Тя изсипа разтопен восък върху гърлото на шишенцето. Притиснах сребърните си свирки върху него и оставих ясно забележим отпечатък.

Деви бръкна в друго чекмедже, извади шест таланта и ги тропна върху бюрото. Жестът й щеше да изглежда просто раздразнителен, ако очите й не бяха толкова непоколебими и гневни.

— Ще вляза там по един или друг начин — увери ме тя с ледена нотка в гласа. — Говори с приятеля си. Ако ми помогнеш, ще ти се отплатя.

> 11.

> Убежището

Върнах се в Университета в добро настроение въпреки тежестта на новия ми дълг. Направих някои покупки, взех лютнята си и се отправих към покривите.

Ориентирането в Мейнс отвътре беше истински кошмар — лабиринт от нелогични коридори и стълбища, които не водеха доникъде. Но движението по хаоса от покриви на сградата беше лесно. Стигнах до един малък двор, който в някакъв момент от строителството на сградата бе станал недостъпен, попаднал в капан като муха в кехлибар.

Аури не ме очакваше, но това беше мястото, където я бях срещнал за пръв път и когато нощите бяха ясни, тя понякога идваше тук да гледа звездите. За всеки случай проверих дали учебните стаи, които гледат към двора, са тъмни и празни, след което извадих лютнята си и започнах да я настройвам.

Свирех от близо час, когато от обрасналия двор долу се чу шумолене. В следващия момент се появи Аури, която бързо се изкатери по високото ябълково дърво и скочи на покрива.

Затича се към мен. Босите й крака с лекота подскачаха по катрана, а косата й се вееше след нея.

— Чух те! — извика тя, когато се приближи. — Чух те чак долу в Подскоците!

— Май си спомням — бавно казах аз, — че обещах да посвиря на някого.

— На мен! — Тя притисна ръце към гърдите си и се усмихна широко.

Пристъпваше от крак на крак и почти танцуваше от нетърпение.

— Свири за мен! Бях търпелива като два камъка, които стоят заедно — заяви тя. — Идваш точно навреме. Не мога да съм търпелива колкото три камъка.

— Ами — поколебах се аз, — предполагам, че всичко зависи от това какво си ми донесла.

Тя се засмя и се повдигна на пръсти с ръце, все още хванати една за друга и притиснати към гърдите й.

— А _ти_ какво ми донесе?

Коленичих и се захванах да развързвам вързопа си.

— Донесох ти три неща — отвърнах.

— Колко традиционно — ухили се тя. — Тази нощ си точно като истински млад благородник.

— Такъв съм — съгласих се аз и вдигнах една тъмна и тежка бутилка.

Тя я взе с двете си ръце.

— Кой я е направил?

— Пчелите — отвърнах аз — и пивоварите в Бредон.

Аури се усмихна.

— Пчелите са три — рече тя и остави бутилката до краката си. Извадих един кръгъл самун пресен ечемичен хляб. Тя се протегна и го докосна с пръст, после кимна одобрително.

Накрая извадих и една цяла пушена сьомга. Само тя ми беше струвала четири драба, но се безпокоях, че Аури едва ли е намерила достатъчно месо измежду нещата, които е успяла да отмъкне, докато ме нямаше. За нея щеше да е добре да хапне риба.

Аури сведе любопитен поглед към нея и завъртя главата й, за да погледне в единственото й немигащо око.

— Здравей, рибо — поздрави я тя и отново ме погледна. — Има ли своя тайна?

— Има арфа вместо сърце — кимнах аз.

Тя погледна рибата.

— Не е чудно тогава, че изглежда толкова изненадана.

После взе рибата от ръцете ми и я остави внимателно върху покрива.