Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Не можех да си позволя да давам заповеди на магистър, дори и той да е почти побъркан.

— Онова, което исках да кажа — бързо добавих аз, — е, че бихте ми направили голяма лична услуга, ако не споменавате за това на никого.

Елодин ме гледа дълго и замислено.

— И защо така, ре'лар Квоте?

Усетих как се обливам в пот при невъзмутимата развеселеност, която прозвуча в гласа му.

— Те ще я набутат в Убежището — отвърнах аз. — Точно вие… — не довърших и усетих как гърлото ми пресъхва.

— Точно аз какво, ре'лар Квоте? — Елодин ме погледна, лицето му беше в сянка, но усещах намръщения му поглед. — Да не смяташ, че знаеш какво изпитвам към Убежището?

Почувствах как всичките ми недообмислени намерения да го убедя стават на пух и прах. И внезапно сякаш се озовах на улиците на Тарбеан със стомах, свит на възел от глад, и със сърце, пълно с отчаяна безнадеждност, докато се вкопчвах в ръкавите на моряци и търговци и ги молех да ми дадат някое пени, половин пени или дори шим. Молех ги за каквото и да е само за да имам какво да ям.

— Моля ви — рекох аз, — моля ви, магистър Елодин, ако те започнат да я преследват, тя ще се скрие и аз повече няма да я намеря. Може да не е съвсем наред с главата, но е щастлива тук. И аз се грижа за нея. Не кой знае колко, но все пак се грижа. Ако я хванат, ще стане още по-лошо. Убежището ще я убие. Моля ви, магистър Елодин. Ще направя каквото поискате. Само не казвайте на никого.

— Тихо — сряза ме Елодин. — Тя идва.

Той протегна ръка и хвана рамото ми, а лунната светлина освети лицето му. Изражението му изобщо не беше свирепо и решително. В него се четяха само объркване и загриженост.

— В името на бога и неговата дама, ти трепериш! Поеми си дъх и овладей лицето си. Ще я изплашиш, ако те види в този вид.

Поех си дълбоко дъх и се постарах да се отпусна. Загриженото изражение на Елодин изчезна и той отстъпи назад и пусна рамото ми.

Обърнах се навреме, за да видя Аури да бяга по покрива с пълни ръце. Тя спря недалеч от нас и погледна и двама ни, преди да измине останалото разстояние, пристъпвайки като танцьорка, докато накрая не застана на предишното си място. След това седна безгрижно на покрива, като сгъна крака под себе си. Двамата с Елодин също седнахме, макар и далеч не толкова грациозно.

Аури разстла една покривка, сложи я внимателно между трима ни и постави голям дървен поднос в средата й. Извади плода синас, помириса го и погледна към нас.

— Какво е това? — попита тя Елодин.

— Слънчева светлина — отвърна той непринудено, сякаш очакваше този въпрос, — и при това ранна, утринна слънчева светлина.

Те се познаваха. Разбира се. Ето защо тя не беше избягала още от самото начало. Усетих как тежестта на напрежението върху раменете ми леко намаля.

Аури отново помириса плода и се замисли за миг.

— Прекрасен е — заяви тя, — но подаръците от Квоте са още по-прекрасни.

— Очевидно е така — съгласи се Елодин. — Предполагам, че Квоте е по-добър човек от мен.

— Това се разбира от само себе си — отвърна Аури официално.

Сервира вечерята, като раздели хляба и рибата на три. Извади и едно тумбесто глинено гърне, пълно с маслини в саламура. Зарадвах се, че може да се грижи за себе си, когато ме няма.

Аури наля бира в познатата порцеланова чаша за чай. Елодин получи малък стъклен буркан от онези, които се използват за съхраняване на конфитюр. Тя му сипа веднъж, но не и втори път. Зачудих се дали той просто й беше далеч, или това беше неуловим намек за неодобрението й.

Хранехме се, без да разговаряме. Аури хапваше изтънчено, на малки хапки и стоеше с изправен гръб. Елодин ядеше предпазливо и понякога ме стрелкаше с поглед, сякаш не беше сигурен как да се държи. Поради това предположих, че никога преди не се е хранил заедно с Аури.

След като приключихме с всичко останало, Аури извади малък лъскав нож и раздели плода синас на три части. Веднага щом му обели кожицата, усетих сладкия му и остър мирис във въздуха. Устата ми се напълни със слюнка. Плодовете синас идваха от много далеч и бяха твърде скъпи за хора като мен.

Тя ми подаде парчето и аз внимателно го взех от нея.

— Благодаря ти от сърце, Аури — казах.

— За мен е удоволствие, Квоте.

Елодин гледаше ту мен, ту нея.

— Аури?

Очаквах, че ще довърши въпроса, но това се оказа всичко, което искаше да каже.

Аури го разбра преди мен.

— Това е името ми — отвърна тя и гордо се усмихна.

— Така ли? — попита Елодин с любопитство.

Аури кимна.

— Квоте ме нарече така. — Тя ми се усмихна щастливо. — Не е ли чудесно?

Елодин кимна.

— Това е очарователно име — учтиво отвърна той. — И много ти подхожда.

— Така е — съгласи се тя. — То е като цвете в сърцето ми. — Погледна сериозно Елодин. — Ако името ти натежи много, трябва Квоте да ти даде ново.

Елодин кимна отново и отхапа от своя синас. Докато дъвчеше, той се обърна и ме погледна. Видях очите му на лунната светлина. Те бяха спокойни, замислени и изглеждаха като очи на напълно и съвършено разумен човек.

* * *

След като приключихме с вечерята, аз изпях няколко песни и се сбогувахме. Двамата с Елодин си тръгнахме заедно. Знаех поне пет-шест начина да сляза от покрива на Мейнс, но го оставих да води.

Минахме покрай кръгла каменна обсерватория, която стърчеше над покрива, и поехме през дълго пространство, покрито със сравнително равни оловни листове.

— От колко време идваш да я виждаш? — попита Елодин.

Замислих се.

— Може би половин година? Зависи откога ще започнете да ги смятате. Бяха ми нужни няколко цикъла, докато успея да я зърна, и още няколко, преди тя да ми се довери достатъчно, за да започнем да си говорим.

— Имал си по-голям късмет от мен самия — призна той. — Минаха толкова години. Това е първият път, когато тя се доближава на повече от десет крачки от мен. Разменяли сме си едва десетина думи, когато съм извадел късмет.

Изкачихме се върху широк нисък комин и се спуснахме по лек наклон от дебели дървени греди, покрити със слоеве катран. Докато вървяхме, започвах да се тревожа все повече и повече. Защо той се опитваше да се сближи с нея?

Замислих се за времето, когато бях отишъл в Убежището заедно с Елодин, за да посетим неговия гилер Алдер Уин. Помислих си какво би станало, ако Аури е там. Малката Аури, вързана за леглото с дебели кожени ремъци, така че да не може да се самонарани или да не се мята, докато я хранят.

Спрях на място. Елодин направи още няколко крачки, преди да се обърне да ме погледне.

— Тя е моя приятелка — бавно казах аз.

— Това се вижда — кимна той.

— А аз нямам толкова много приятели, че да си позволя да загубя някой от тях — продължих аз. — Не и нея. Обещайте ми, че няма да кажете на никого за нея, нито ще я пратите в Убежището. Това не е подходящото място за нея. — Мъчително преглътнах сухотата в гърлото си. — Трябва да ми обещаете.