Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Захванах се да претърсвам методично стаите му. Пръстенът не беше върху скрина или нощната масичка. Не беше и в нито едно от чекмеджетата на бюрото му или на подноса за бижута в гардеробната му. Дори нямаше заключваща се кутия за бижута, а само един поднос, върху който бе нахвърлял небрежно всякакви игли, пръстени и синджири.

Оставих всичко, където си беше, което не значи, че не ми мина мисълта да обера копелето. Само няколко от бижутата му можеха да платят таксата ми за обучение за цяла година. Но това не влизаше в плана ми — да вляза, да намеря пръстена и да се измъкна. Ако не останеха следи от посещението ми, предполагах, че Амброуз щеше просто да реши, че е изгубил пръстена, ако изобщо забележеше, че го няма. Беше съвършеното престъпление — без подозрения, преследване или последствия.

Освен това беше всеизвестно, че в малък град като Имре е трудно да се продадат крадени вещи. Щеше да е твърде лесно някой да ги проследи обратно до мен.

Като оставим това настрана, аз никога не съм твърдял, че съм светец, а в стаите на Амброуз ми се откриваха много възможности да му навредя. Затова реших да се позабавлявам. Докато проверявах джобовете му, отслабих няколко шева, така че да има доста голяма вероятност да сцепи панталоните си следващия път, когато седне или яхне коня си. Разхлабих дръжката на димоотвода на камината, та той да изпадне и стаята да се напълни с дим, докато Амброуз се опитва да го закачи отново.

Опитвах се да измисля какво да направя с проклетата му дразнеща шапка с перо, когато дъбовата клонка в джоба се размърда силно и ме накара да подскоча. След това тя мръдна отново и с остър звук се счупи на две. Амброуз го нямаше от не повече от двайсет минути. Какво го бе накрало да се върне толкова бързо?

Изключих симпатичната си лампа и я пъхнах обратно в плаща си. След това бързо се отправих към съседната стая, за да се измъкна през прозореца. Беше дразнещо, че трябва да си тръгна след всички усилия да се вмъкна тук, но докато Амброуз не знаеше, че някой се е вмъкнал в стаите му, можех просто да се върна някоя друга нощ.

Прозорецът обаче не се отваряше. Бутнах го по-силно, като се чудех дали не беше заял, след като вятърът го е блъснал.

След това забелязах една тънка месингова лента, която минаваше от вътрешната страна на перваза на прозореца. Не успях да прочета сигалдрията на слабата светлина, но можех да разпозная защита, когато я видех. Това обясняваше защо Амброуз се бе върнал толкова скоро. Бе разбрал, че някой се е вмъкнал в стаите му. И което беше по-лошото, най-силните защити не просто предупреждаваха за наличието на неканени гости, но можеха и да блокират врата или прозорец, за да не позволят на крадеца да се измъкне.

Хукнах към вратата, докато бързо тършувах из джобовете на плаща си за нещо дълго и тънко, с което да запуша ключалката. Като не намерих нищо подходящо, грабнах едно перо от бюрото, натъпках го в дупката, извих го силно настрани и така счупих металната част вътре в ключалката. Миг по-късно чух стържещ метален звук, докато Амброуз се опитваше да отключи вратата от другата страна и ругаеше, че ключът му не влиза.

Междувременно аз вече се бях върнал при прозореца, осветявах месинговата лента с лампата и четях шепнешком руните по нея. Беше доста просто. Можех да направя сигалдрията безполезна, като изтрия няколко свързващи руни, и след това да отворя прозореца и да се измъкна.

Изтичах обратно във всекидневната и грабнах един нож за отваряне на писма, като в бързината съборих затворената мастилница. Тъкмо се готвех да започна да заличавам руните, когато осъзнах колко глупаво би било това. Всеки дребен крадец можеше да се вмъкне в стаите на Амброуз, но броят на хората, които познаваха достатъчно сигалдрия, за да заобиколят една защита, бе значително по-малък. Беше все едно да напиша името си върху рамката на прозореца му.

Спрях за момент, за да събера мислите си, след това оставих ножа за отваряне на писма върху бюрото и изправих мастилницата. Върнах се да разгледам по-внимателно дългата лента от месинг. Да счупиш едно нещо е по-трудно, отколкото да го разбереш.

Това важи с двойно по-голяма сила, когато на всичкото отгоре от другата страна на вратата стои някой, който мърмори ругатни, докато трака и тропа в опит да отвори.

След това шумът в коридора утихна, което беше още по-изнервящо. Накрая, тъкмо когато успях да разгадая последователността на защитите, в коридора се чуха стъпките на няколко души. Разделих съзнанието си на три части, съсредоточих Алара си и притиснах ръце към прозореца. Ръцете и краката ми започнаха да изстиват, докато черпех топлина от тялото си, за да се противопоставя на защитата, и се опитвах да не изпадна в паника от звука на силния удар на нещо тежко във вратата.

Прозорецът се отвори със замах, аз се качих заднешком върху перваза и стъпих върху покрива в момента, в който чух нещо отново да се удря във вратата, последвано от острия пукот на сцепено дърво. Все още можех безопасно да се измъкна, но когато сложих десния си крак върху покрива, усетих как една глинена керемида поддаде под тежестта ми. Докато кракът ми се подхлъзваше, сграбчих перваза на прозореца с двете си ръце, за да запазя равновесие.

След това един внезапен порив на вятъра подхвана отворения прозорец и го запрати към главата ми. Вдигнах едната си ръка, за да предпазя лицето си, и той се удари в лакътя ми. Едно от малките стъкла се строши на парчета. Силата на удара ме накара да се наклоня настрани към десния си крак, който се подхлъзна до ръба на покрива.

Накрая, тъй като нямах вече никакъв друг избор, реших, че е по-добре да падна от покрива.

По инстинкт ръцете ми задраскаха по покрива. Откъртих още няколко керемиди и успях да се хвана за ръба. Хватката ми не беше добра, но поне ме забави и ме завъртя така, че да не падна върху главата или гърба си. Вместо това паднах с лицето надолу като котка.

Само дето всичките крака на котката са с една и съща дължина. Приземих се на ръце и колене. Ръцете ми само леко се набиха, но усещането от удара на коленете ми в паветата бе най-болезненото нещо, което бях изпитвал в младия си живот дотогава. Болката ме заслепи и усетих как изскимтях като куче, което са изритали.

Миг по-късно около мен се изсипа градушка от червени керемиди от покрива. Повечето се разбиха върху паветата, но една ме цапна силно по тила, а друга ме уцели точно в лакътя, от което цялата ми ръка изтръпна.

Не губих и миг в разсъждения. Счупената ръка може да се излекува, но изключването от Университета е завинаги. Сложих си качулката и се насилих да се изправя. Придържайки с една ръка качулката на мястото й, изминах с олюляване няколко крачки, докато не се озовах под стрехата на „Златното пони“, извън полезрението на прозореца горе.