Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— По малко и от двете, предполагам — усмихнах се аз.

— Чух, че си водил битка с магистър Елодин в Убежището. — Той изглеждаше замислен. — Използвали сте могъщи и ужасни магии и накрая той е спечелил, като те е хвърлил през една стена и след това от покрива на сградата.

— Казват ли защо сме водили битка? — попитах аз.

— Заради какви ли не неща — презрително отвърна той. — Заради обида, недоразумение. Заради това, че си се опитал да откраднеш магията му или че той се е опитал да ти открадне жена. Типичните глупости. — Слийт потри лицето си. — Да видим. Свириш на лютня прилично добре и си горделив като изритана котка. Имаш лоши обноски и остър език и не показваш уважение към по-висшестоящите от теб, които на практика са всички останали, като се има предвид скромният ти и объркан произход.

Усетих как лицето ми пламна от гняв, който се разпространи по цялото ми тяло.

— Аз съм най-добрият музикант, който някога ще срещнеш или ще видиш отдалеч — заявих с пресилено спокойствие. — И съм Едема Рух до мозъка на костите си. Това означава, че кръвта ми е червена. Означава, че дишам свободно и отивам там, където ме отведат краката ми. Не раболепнича и не се умилквам като куче пред ничия титла. Това изглежда като горделивост само на хората, които цял живот са се навеждали пред останалите.

— Също така съм чувал, че имаш доста избухлив нрав. — Слийт ми се усмихна безгрижно и аз осъзнах, че нарочно ме е предизвикал. — За теб се носят и всякакви други, най-разнообразни глупави слухове — че спиш само един час на нощ, че имаш демонска кръв, че можеш да разговаряш с мъртвите…

Наведох се напред, изпълнен с любопитство. Това не беше някой от слуховете, които аз бях разпространил.

— Наистина ли? С духове ли говоря? Или твърдят, че изравям трупове?

— Предполагам, че става дума за духове — отвърна той. — Не съм чувал някой да споменава, че ровиш в гробове.

Кимнах.

— Нещо друго?

— Само това, че миналия семестър си бил сгащен в една уличка от двама мъже, които убиват хора за пари. И въпреки че имали ножове и са те хванали неподготвен, ти си ослепил единия и си пребил другия до безсъзнание, призовавайки огън и светкавици като Таборлин Великия.

Дълго се гледахме един друг. Настъпилото мълчание беше изпълнено с напрежение.

— Ти ли ги свърза с Амброуз? — попитах накрая аз.

— Това не е добър въпрос — прямо отвърна Слийт. — Той предполага да обсъждам частни сделки, след като са сключени. — Изгледа ме безизразно и в устните и в очите му липсваше и най-слабият намек за усмивка. — Освен това би ли повярвал, че ще ти отговоря честно?

Намръщих се.

— Мога да кажа обаче, че заради тези истории никой вече не проявява желание да поеме подобна работа — разговорливо продължи Слийт. — Не че често се случва някой да предложи такава задача. Нали всички тук сме ужасно цивилизовани.

— И не че ти щеше да знаеш нещо за това, дори и някой да го беше направил.

Усмивката му се върна отново.

— Точно така. — Той се наведе напред. — Стига сме си бъбрили. Давай по същество. Какво ти трябва?

— Нужна ми е схема за едно изобретение.

— И… — Той сложи лакти на масата.

— То съдържа сигалдрия. Килвин е ограничил достъпа до нея до онези, които са ел'тхе или с по-висок ранг.

— И колко бързо ти трябва? — делово кимна Слийт. — За часове? За дни?

Замислих се за Уил и Сим, които будуваха нощем, за да ме пазят.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — рекох.

Погледът на Слийт се замъгли и той се замисли.

— Ще струва скъпо и няма гаранция, че ще мога да го доставя навреме. — Той се втренчи в мен. — Освен това, ако те хванат, ще те обвинят най-малкото в „незаконно разбиране“.

Кимнах.

— А знаеш ли какви са наказанията?

— „За незаконно разбиране на информация от Арканум, което не е довело до нараняването на друг — цитирах аз, — студентът нарушител може да бъде глобен не повече от двайсет таланта, да бъде ударен с камшик не повече от десет пъти, да бъде отстранен от Арканум или изключен от Университета.“

— Те ме глобиха цели двайсет таланта и ме отстраниха за два месеца — мрачно отбеляза Слийт. — А ставаше дума само за алхимия на ниво ре'лар. За теб ще е по-зле, щом става въпрос за нещо от ниво ел'тхе.

— Колко ще ми струва? — попитах аз.

— За да получиш схемата за няколко дни… — Той вдигна поглед към тавана за момент. — Трийсет таланта.

Усетих как стомахът ми се преобърна, но успях да запазя спокойно изражение.

— Има ли възможност да се пазарим?

Слийт отново ми се усмихна широко и яркобелите му зъби проблеснаха.

— Можем да се спазарим и за услуга — отвърна той, — но услугата за трийсет таланта трябва да е много голяма. — Погледна ме замислено. — Вероятно бихме могли да измислим нещо такова. Но трябва да спомена, че когато поискам дължимата услуга, тя трябва да бъде извършена. Това не подлежи на никакво обсъждане.

Кимнах спокойно, за да покажа, че съм го разбрал, но усетих как стомахът ми се свива на студен възел. Това беше лоша идея. Усещах го до мозъка на костите си.

— Дължиш ли нещо на някой друг? — попита Слийт. — И не ме лъжи, защото ще разбера.

— Шест таланта — небрежно отвърнах аз, — дължими до края на семестъра.

Той кимна.

— Предполагам, че не си успял да ги вземеш от лихвар. При Хефрон ли отиде?

— При Деви — поклатих глава аз.

За пръв път по време на разговора ни Слийт загуби хладнокръвието си и очарователната му усмивка изчезна напълно.

— Деви? — Той се надигна от стола си и тялото му внезапно се напрегна. — Не, не мисля, че ще стигнем до споразумение. Ако имаше пари, щеше да е друго. — Поклати глава. — Но щом Деви вече притежава част от теб…

Реакцията му ме смрази, след това осъзнах, че той просто се стреми да изкара повече пари.

— Какво ще кажеш да заема пари от теб, за да уредя дълга си с нея?

Слийт поклати глава и възвърна част от спокойствието си, което преди малко се бе пропукало.

— Точно това се нарича отнемане на чужди права — обясни той. — Деви има интерес към теб като към своеобразна инвестиция. — Той отпи от бирата си и се прокашля многозначително. — Тя не гледа с добро око на хора, които се намесват там, където е заявила правата си.

Повдигнах вежди.

— Предполагам, че репутацията ти ме е подвела — казах аз. — Наистина глупаво от моя страна.

— Какво искаш да кажеш? — смръщи лице той.

Размахах презрително ръце.

— Моля те, повярвай, че съм поне наполовина толкова умен, колкото си чувал — рекох аз. — Ако не можеш да осигуриш онова, което поисках, просто го признай. Не ми губи времето с непостижими за мен цени или с измислени и сложни оправдания.

Слийт, изглежда, не беше съвсем сигурен дали трябва да приеме думите ми за обидни.