Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

В този момент нещата дойдоха по местата си. Деви не би била толкова небрежна, че да позволи на някого да открадне кръвта ми. Не би я продала за бърза печалба. Тя нямаше нужда от пари. Нямаше ми и зъб.

Но би направила всичко, за да влезе в Архива.

— Странно е, че споменаваш алхимията — казах аз възможно най-спокойно. — Чувала ли си за нещо, което се нарича „топка от сливи“?

— Чувала съм — непринудено отвърна тя. — Доста неприятно нещо. Мисля, че имам формулата. — Леко се завъртя на стола си и се обърна към лавицата. — Искаш ли да я видиш?

Лицето й не я издаде, но с достатъчно практика всеки може да контролира изражението си. Езикът на тялото й също не я издаде. Само в раменете й се появи леко напрежение, известен намек за колебание.

Но когато споменах за „топката от сливи“, в очите й премина проблясък. Не просто признание, а чувство за вина. Разбира се, тя беше продала формулата на Амброуз.

И защо да не го направи? Амброуз беше писар с висок ранг. Можеше да й помогне да се промъкне в Архива. Дяволите да го вземат — при възможностите, с които разполагаше, може би дори нямаше да му се наложи да прави и това. Всеки знаеше, че понякога Лорен осигурява достъп до Архива и на учени, които не са членове на Арканум. Особено ако покровителите им са склонни да направят щедро дарение. Преди време Амброуз купи цяла странноприемница, за да ми направи мръсно. Колко ли повече бе склонен да плати, за да сложи ръка на кръвта ми?

Не. Уил и Сим бяха прави за това. Амброуз нямаше да си изцапа ръцете, ако можеше да го избегне. За него беше много по-просто да наеме Деви да свърши мръсната работа вместо него. Тя беше вече изключена. Нямаше нищо за губене, а можеше да спечели достъп до всички тайни на Архива.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Не се интересувам много от алхимия. — Поех си дълбоко дъх и реших да пристъпя направо към основния въпрос. — Но трябва да видя кръвта си.

Веселото изражение на Деви замръзна на лицето й. Устата й продължаваше да се усмихва, но очите й бяха студени.

— Не те разбрах? — каза тя, но не изрече думите като въпрос.

— Искам да видя кръвта си, която ти оставих — повторих аз. — Трябва да знам, че е на сигурно място.

— Опасявам се, че това не е възможно. — Усмивката й се разпадна напълно и тя стисна уста. — Аз не правя така нещата. Освен това да не мислиш, че съм толкова глупава да държа такова нещо тук?

Усетих как стомахът ми се сви, макар че все още не исках да повярвам.

— Можем да отидем на мястото, където я държиш — спокойно отвърнах аз. — Някой извършва „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Трябва да се убедя, че кръвта не е пипана. Това е всичко.

— Сякаш бих ти показала къде държа тези неща — заяви Деви с язвителен сарказъм. — Да не си си ударил главата?

— Опасявам се, че ще трябва да настоявам.

— Опасявай се и си настоявай колкото искаш — кръвнишки ме погледна Деви. — Това няма да промени нищо.

Тя беше. Нямаше друга причина да не иска да ми покаже кръвта.

— Ако откажеш да ми я покажеш — продължих аз, като се опитвах да говоря с равен, спокоен тон, — ще трябва да приема, че си продала кръвта ми или по някаква причина си направила моя кукла.

— Можеш да приемаш каквито глупости желаеш. — Деви се облегна на стола си и скръсти ръце с преднамерена небрежност. — Ще видиш кръвта си, когато уредиш дълга си с мен и нито миг по-рано.

Извадих восъчна кукла изпод плаща си и я сложих върху бюрото, за да може Деви да я види.

— Това да не би да съм аз? — попита тя. — С такъв ханш?

Но думите й бяха само имитация на шега — нещо като рефлекс. Тонът й беше равен и ядосан. Очите й бяха сурови.

С другата си ръка извадих жълтеникавочервен косъм и го сложих върху главата на куклата. Ръката на Деви несъзнателно докосна косата й, изражението й беше стреснато.

— Някой ме нападна — казах аз. — Трябва да се уверя, че кръвта ми е…

Този път, когато споменах кръвта си, видях, че за миг очите й се насочиха към едно от чекмеджетата на бюрото й. Пръстите й леко потрепнаха.

Срещнах погледа й.

— Не го прави — мрачно я предупредих аз.

Ръката на Деви се стрелна към чекмеджето и го отвори.

Нито за секунда не се усъмних, че в чекмеджето се намираше моята кукла, която тя бе направила. Не можех да й позволя да я вземе. Съсредоточих се и промърморих обвързване.

Ръката на Деви рязко спря на половината от разстоянието до отвореното чекмедже.

Не направих нищо, с което да я нараня. Не използвах огън, болка или някое от нещата, които тя ми бе причинила през последните няколко дни. Беше просто обвързване, за да я накарам да остане неподвижна. Когато се отбих в онази кръчма да се стопля, взех щипка пепел от камината. Не беше кой знае какъв източник и беше по-далеч, отколкото ми се искаше, но беше по-добре от нищо.

Можех обаче да я удържа така не повече от няколко минути, преди да изтегля толкова топлина от огъня, че да го изгася. Но това време трябваше да е достатъчно, за да изкопча истината от нея и да взема куклата, която е направила.

Деви мяташе очи като обезумяла, докато се опитваше да помръдне.

— Как смееш? — извика тя. — Как смееш?

— _Ти_ как смееш! — отвърнах й вбесено аз. — Не мога да повярвам, че ти се доверих! Защитавах те пред приятелите си… — Не довърших, защото се случи немислимото — въпреки обвързването Деви се раздвижи. Ръката й бавно започна да се приближава към отвореното чекмедже.

Съсредоточих се още по-силно и ръката на Деви отново спря. След това пак започна бавно да пълзи и се мушна в чекмеджето. Не можех да повярвам.

— Мислиш, че можеш да дойдеш тук и да ме заплашваш? — изсъска Деви и лицето й се превърна в маска от ярост. — Мислиш, че не мога да се грижа за себе си? Станах ре'лар, преди да ме изхвърлят, малък кучи син. Заслужих си го. Моят Алар е като океана при буря. — Вече почти цялата й ръка беше в чекмеджето.

Усетих как челото ми се покри с лепкава пот и разделих съзнанието си на още три части. Зашепнах отново и всяка част от съзнанието ми направи отделно обвързване да я държи неподвижна. Почерпих топлина от тялото си и усетих как по ръцете ми плъзва хлад. Бях направил общо пет обвързвания — това беше пределът на възможностите ми.

Деви застина неподвижно като камък и се засмя гърлено.

— О, ти _наистина_ си много добър. Сега съм почти готова да повярвам на историите, които съм чувала за теб. Но кое те кара да мислиш, че ще се справиш с нещо, с което дори и Елкса Дал не успя? Защо, мислиш, ме изгониха? Те се страхуваха от жена, която е способна да се изравни с учителя си още на втората година.

Потта накара светлата й коса да залепне за челото й. Тя стисна зъби и на лицето й на фея се изписа свирепа решителност. Ръката й започна да се движи отново.