Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Това леко изненада съдържателя.

— Убиецът на поети?

— Да, господине — кимна настойчиво Аарон. — И твоят писар тук е прав. Той наистина е имал наметало, направено от паяжини и сенки, и е носел пръстени на всичките си пръсти. Как беше?

P>

Той носел пръстени от камък на едната си ръка,

желязо, кехлибар, дърво и кост, подредени ей така.

Имал…

P$

Ковашкият чирак се намръщи.

— Не мога да си спомня останалото. Имаше нещо за огън…

Изражението на съдържателя беше непроницаемо. Той погледна надолу към ръцете си, които почиваха върху плота, и след миг взе да рецитира:

P>

Имал пръстени невиждани на другата ръка.

Единият като лента — кървава черта.

Другият от въздух, като шепот в тишина.

Пръстенът от лед пък бил с пукнатина.

Блясъкът на пръстена от пламък видим е,

а последният пък просто нямал име.

P$

— Точно така — усмихна се Аарон. — Нямаш ли някой от тези пръстени зад бара? — Той се изправи на пръсти, сякаш се опитваше да надникне по-добре.

— Не. Не бих казал, че имам — отвърна Коте с леко засрамена усмивка.

И двамата се стреснаха, когато Баст тропна чувала от зебло върху плота.

— Това би трябвало да ви стигне за два дни и даже да ви остане — безцеремонно отсече Баст.

Аарон метна чувала на рамо и се канеше да си тръгне, когато се поколеба и отново обърна поглед към двамата мъже зад бара.

— Не обичам да моля за услуги. Стария Коб каза, че ще се погрижи за майка ми вместо мен, но…

Баст заобиколи бара и поведе Аарон към вратата.

— Мисля, че тя ще се справи. Ще се отбия да видя и Роуз, ако искаш. — На лицето му се появи широка, похотлива усмивка. — Просто за да се убедя, че не е самотна.

— Ще ти бъда благодарен — отвърна Аарон с истинско облекчение в гласа. — Когато тръгвах, беше малко разтревожена. Би било добре някой да я успокои.

Баст, който тъкмо отваряше вратата на странноприемницата, спря и изгледа невярващо широкоплещестия младеж. След това поклати глава и отвори вратата.

— Така е. А сега тръгвай. Забавлявай се в големия град и не пий от водата.

Баст затвори вратата и притисна чело към дървото, сякаш внезапно го бе налегнала умора.

— _„Би било добре някой да я успокои?“_ — невярващо повтори той. — Вземам си назад думите, че това момче е умно. — Той се обърна с лице към бара и размаха обвинително пръст към вратата. — Така става, когато някой всеки ден работи с желязо.

Съдържателят се усмихна тъжно и се облегна на бара.

— Толкова по въпроса за легендарното ми красноречие.

— Момчето е идиот, Реши — пренебрежително изсумтя Баст.

— Трябва ли да се чувствам по-добре от това, че не съм успял да убедя един идиот, Баст?

Летописеца се прокашля.

— По-скоро това е доказателство, че си изиграл добре ролята си тук — вметна той. — Толкова умело си влязъл в кожата на кръчмар, че те не могат да си представят, че си нещо различно. — Той махна към празната обща стая. — Честно казано, изненадах се, че си готов да рискуваш живота си тук само за да попречиш на момчето да отиде в армията.

— Не е кой знае какъв риск — възпротиви се съдържателят. — Нито пък е кой знае какъв живот. — Той се изправи и отиде до масата пред бара, където седеше Летописеца. — Отговорен съм за всеки, който умре в тази глупава война. Просто се надявах да спася поне него. Очевидно дори и с това не мога да се справя. — Отпусна се на стола срещу Летописеца. — Докъде стигнахме вчера? Няма смисъл да се повтарям, ако не се налага.

— Тъкмо беше призовал вятъра и Амброуз си получи заслуженото — каза Баст от мястото до вратата, където беше застанал, — а ти беше отнесен по своята любима и говореше нещо за жестокостта й.

— Аз не се _отнасям_, Баст — отсече Коте.

Летописеца вдигна плоската си кожена чанта и извади лист хартия, три четвърти от който бяха изписани със ситния му подреден почерк.

— Мога да ти прочета отново последните редове, ако искаш.

Коте протегна ръка.

— Спомням си шифъра ти достатъчно добре, за да ги прочета и сам — уморено заяви той. — Дай ми ги. Може би това ще помогне. — Коте хвърли поглед към Баст. — Ела и седни, ако ще слушаш, не искам да ходиш насам-натам.

Баст побърза да седне, а Коте пое дълбоко дъх и зачете последната страница от вчерашната история. Съдържателят остана мълчалив дълго време. Устата му започна да се свива неодобрително, но после се изкриви в някакво слабо подобие на усмивка.

Той кимна замислено с поглед, все още вперен в текста.

— Прекарах толкова много от младежките си години в опити да вляза в Университета — каза Коте. — Исках да отида там още преди да избият трупата ми. Преди да знам, че чандрианите са нещо повече от история, разказвана край лагерния огън. Преди да започна да търся амирите.

Съдържателят се облегна назад в стола си, умората на лицето му изчезна и бе заменена от замислено изражение.

— Мислех си, че веднъж щом ме допуснат там, нещата ще бъдат лесни. Ще изучавам магия и ще открия отговорите на всичките си въпроси. Вярвах, че всичко ще е толкова просто както в приказките. — Квоте се усмихна малко смутено и от това лицето му стана изненадващо младо. — И можеше да е така, ако не притежавах таланта да си създавам врагове и да се забърквам в неприятности. Всичко, което исках, бе да свиря своята музика, да ходя на учебните занятия и да намеря отговорите, които ме интересуват. Всичко, което исках, се намираше в Университета. Всичко, което исках, бе да остана. — Той кимна сякаш на себе си. — Трябва да започнем с това.

Съдържателят върна обратно листа на Летописеца, който разсеяно го приглади с ръка, свали капачката на мастилницата и топна перото си в нея. Баст се приведе нетърпеливо напред, ухилен като развълнувано дете.

Блестящите очи на Квоте огледаха стаята, сякаш поглъщаха всяка подробност. Пое си дълбоко дъх, на устните му проблесна внезапна усмивка и за един кратък миг той престана да прилича на кръчмар. Очите му бяха проницателни и искрящи, зелени като стрък трева.

— Готови ли сте?

> 3.

> Късмет

Всеки семестър в Университета започваше по един и същи начин — лотарията за приемните изпити, последвана от събеседвания в продължение на цял един цикъл. Те бяха необходимото зло.

Не се съмнявам, че в началото за тях е имало разумна причина. Предполагам, че по времето, когато Университетът е бил по-малък, те наистина са били беседи — възможност за студентите да поговорят с магистрите за онова, което са научили, своеобразен диалог или дискусия.

Но в днешно време Университетът приютяваше повече от хиляда студенти. Нямаше време за дискусии. Вместо това всеки студент беше подлаган на градушка от въпроси в рамките на броени минути. При толкова кратки събеседвания дори и един грешен отговор или прекалено дълго колебание можеше да окаже огромно влияние върху таксата ти за обучение.