Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— В името на божието тяло! — извиках аз. — Лютнята ми! — Опитах се да скоча на крака, но не успях, защото за малко щях да си разбия главата в сивия камък.

Симон се опита да седне и да ме успокои, но от рязкото движение загуби равновесие и тромаво падна настрани, като се засмя безпомощно.

— Това не е смешно! — изкрещях аз.

— Тя остана в „Еолиан“ — обясни Уилем. — За четвърти път питаш за нея, откакто си тръгнахме.

— Не, не е вярно — отсякох аз с повече убеждение, отколкото чувствах в действителност.

Разтрих главата си на мястото, където я бях ударил в сивия камък.

— Няма причина да се срамуваш — небрежно махна с ръка Уилем. — В природата на човека е да мисли непрекъснато за онова, което е близо до сърцето му.

— Чух, че преди няколко месеца Килвин подпийнал в „Канелката“ и през цялото време не спрял да говори за новата си лампа със студена сяра — разказа Симон.

— Лорен пък непрекъснато дърдори за правилното подреждане на книгите по лавиците — изсумтя Уил. — _„Хващайте ги отзад. Хващайте ги отзад.“_ — Той изръмжа и взе да прави движения с ръце, все едно хваща нещо. — Ако го чуя да го каже отново, ще хвана _него_.

Изведнъж в съзнанието ми проблесна спомен.

— Милостиви Техлу! — възкликнах аз с внезапен ужас. — Да не би да пях „Калайджията Танер“ тази вечер в „Еолиан“?

— Направи го — потвърди Симон. — Не знаех, че има толкова много куплети.

Сбърчих чело в безнадежден опит да си припомня.

— Изпях ли стиха за техлина и овцата? — Този стих не беше подходящ за изискана компания.

— Не — отвърна Уилем.

— Слава богу — въздъхнах аз.

— Ставаше дума за коза — успя да каже Уилем, преди да избухне в смях.

— … в расото на техлина! — изпя Симон и се присъедини към смеха на Уилем.

— Не, не! — отчаяно възкликнах аз и отпуснах глава в ръцете си. — Майка ми караше баща ми да спи под фургона, когато изпееше това пред други хора. Станчион ще ме набие с пръчка и ще ми вземе свирките следващия път, когато се видим.

— Много им хареса — успокои ме Симон.

— Видях Станчион да припява — добави Уилем. — По това време и неговият нос беше леко зачервен.

Настъпи продължително и спокойно мълчание.

— Квоте? — попита Симон.

— Да?

— Наистина ли си от Едема Рух?

Въпросът ме свари неподготвен. Обикновено той ме караше да застана нащрек, но в момента не знаех какво точно изпитвам.

— Има ли значение?

— Не. Просто се чудех.

— О — рекох аз, като продължих да наблюдавам звездите, — какво се чудеше?

— Нищо особено — отвърна той. — Амброуз те нарече Рух няколко пъти, но и преди те е наричал с други обидни думи.

— Това не е обида — казах аз.

— Искам да кажа, че те е наричал неща, които не са истина — побърза да се поправи Сим. — Не говориш за семейството си, но си казвал работи, които са ме карали да се чудя. — Той сви рамене, като продължаваше да лежи по гръб и да гледа звездите. — Никога не съм познавал някой от Едема. Поне не достатъчно добре.

— Онова, което си чувал, не е истина — натъртих аз. — Ние не крадем деца, не почитаме зловещи богове или нещо подобно.

— Никога не съм вярвал на нищо от това — презрително рече той и добави: — Но някои от нещата, които се говорят, трябва да са истина. Никога не съм чувал някой да свири като теб.

— Това няма нищо общо с факта, че съм от Едема Рух — възпротивих се аз, но като помислих, добавих: — Може би само малко.

— Танцуваш ли? — неочаквано попита Уилем.

Ако този въпрос бе зададен от някой друг или по друго време, вероятно щеше да предизвика сбиване.

— Така си ни представят хората — как свирим на свирки и цигулки, как танцуваме около лагерните си огньове. Когато не сме заети да крадем всичко, което може да бъде откраднато, разбира се. — Докато изричах последните думи, в гласа ми се прокрадна горчивина. — Да си Едема Рух не е това.

— А какво е? — попита Симон.

Замислих се за момент, но замаяният ми от алкохола мозък не се справи със задачата.

— Всъщност сме просто хора като всички други — отвърнах накрая аз. — Като изключим, че не се задържаме на едно място много дълго и всички ни мразят.

Тримата мълчаливо гледахме звездите.

— Наистина ли го е карала да спи под фургона? — попита Симон.

— Какво?

— Каза, че майка ти е карала баща ти да спи под фургона, когато е пеел онзи стих за овцата. Наистина ли е така?

— Малко преувеличих — отвърнах аз. — Но веднъж тя действително го направи.

Не мислех често за предишния си живот с трупата, когато родителите ми бяха още живи. Избягвах тази тема по същия начин, по който сакатият се научава да не пренася тежестта си върху куция си крак. Но въпросът на Сим върна на повърхността на съзнанието ми един спомен.

— Причината не беше, че е пял „Калайджията Танер“ — чух се да казвам аз. — Беше заради една песен, която бе написал за нея…

Настъпи продължителна тишина. След това го изрекох:

— Лориан.

За пръв път от години произнасях името на майка си. За пръв път, откакто я бяха убили. Усещането в устата ми беше странно.

След това, без наистина да го осъзнавам, запях:

P>

Тъмнокосата Лориан, жената на Арлиден,

с лице като блясък на нож посред бял ден.

Има гърлен глас, от който настръхваш,

но се пазари като някой търгаш.

Да готви не може мойта сладурана,

но пък в счетоводството е обиграна.

Въпреки всичките й грешки аз признавам,

че живота си бих дал не на шега,

само и само да е доволна моята жена.

P$

Чувствах се странно вцепенен, сякаш отделен от собственото си тяло. Необичайното бе, че макар споменът да бе ярък, той не бе болезнен.

— Ясно е защо един мъж може да спи под фургона заради такава песен — сериозно отбеляза Уилем.

— Не е затова — чух се да му отвръщам аз. — Тя беше красива и те и двамата го знаеха. Обичаха да се закачат през цялото време. Беше заради метриката. Тя мразеше метриката в тази песен.

Никога не споменавах родителите си и да говоря за тях в минало време ме караше да се чувствам неловко. Сякаш ги бях предал. Уил и Сим не се изненадаха от онова, което им разкрих. Всеки, който ме познаваше, се досещаше, че нямам семейство. Никога не им бях споменавал нищо, но те бяха добри приятели и разбираха.

— В Атур спим в кучешките колиби, когато жените ни са ядосани — рече Симон и насочи разговора към по-безопасна тема.

— _Мелоси реху еда стити_ — промърмори Уилем.

— Говори на атурански! — извика Симон с гъргорещ от смях глас. — Стига с тоя твой магарешки език!

— _Еда стити?_ — повторих аз. — Спите до огнището, така ли?

Уилем кимна.

— Официално протестирам, че толкова бързо научи сиару — рече Сим и вдигна пръст. — Учих цяла година, преди да стана горе-долу добър. Цяла година! А ти се справи само за един семестър.