Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Кой е там? — попитал той с глас, който бил горд и властен, но също така и уморен. — Знай, че аз съм от ордена на амирите. Никой не може да застане между мен и моите задължения. Ще постъпя в името на общото добро дори ако боговете или хората се изправят на пътя ми.

— Господине — обърнал се към него просякът, — просто се надявах по дългия си път да намеря място до нечий огън и да получа малко милостиня.

Амирът му махнал да се приближи. Той бил облечен от главата до петите в броня от блестящи стоманени пръстени, а мечът му бил висок колкото човешки ръст. Върху бронята си носел къса яркобяла дреха, която обаче от лактите надолу била пурпурна на цвят, сякаш била потопена в кръв. На гърдите му бил изобразен символът на амирите — черна кула, обхваната от пурпурен пламък.

Старецът седнал близо до огъня и въздъхнал, когато топлината попила в костите му.

След известно време амирът заговорил:

— Опасявам се, че не мога да ти предложа нищо за ядене. Тази вечер дори и конят ми изяде повече от мен, но това не значи, че се е нахранил добре.

— Бих се зарадвал на всичко — рекъл просякът. — Всякакви остатъци ще са добре дошли. Не съм придирчив.

— Утре трябва да яздя осемдесет километра, за да спра един съдебен процес — въздъхнал амирът. — Ако не успея или се забавя, ще умре невинна жена. Това е всичко, което имам.

Посочил към парче плат, върху което имало коричка хляб и тънък резен сирене. Те едва щели да стигнат да залъжат глада на стареца, а за толкова едър мъж като амира щели да са напълно недостатъчна вечеря.

— Утре трябва да яздя и да се бия — продължил мъжът в броня. — Имам нужда от силата си. Затова ще трябва да преценя кое е по-важно — ти да гладуваш една нощ или животът на тази жена.

Докато изричал тези думи, амирът вдигнал ръце с обърнати нагоре длани като блюдата на везна.

Когато направил това движение, старецът видял вътрешната страна на ръцете му и за миг помислил, че мъжът се е порязал и между пръстите му се стича кръв. След това огънят проблеснал по-силно и просякът видял, че това е само татуировка. Въпреки това кървавите знаци по ръцете и дланите на амира го накарали да потрепери.

Ако знаел какво означават всички тези знаци, той щял да се ужаси още повече. Те показвали, че Орденът толкова се доверява на този амир, че действията му никога не се поставят под съмнение. И тъй като Орденът стоял зад него, нито църквата, нито дворът, нито кралят можели да му се противопоставят. Защото той бил един от сиридите — най-високопоставените амири.

Ако убиел невъоръжен човек, според Ордена това не било убийство. Ако удушел бременна жена насред улицата, никой нямало да каже и дума срещу него. Ако изгорял някоя църква или разрушал стар каменен мост, империята го считала за невинен, приемайки, че всичко, което е сторил, е в името на общото благо.

Но просякът не знаел нищо от това и опитал отново.

— Ако не можете да ми заделите храна, ще ми дадете ли едно-две пенита? — Той се сетил за сийлдишкия лагер, където можел да си купи резен месо или хляб.

— Ако имах — поклатил глава амирът, — щях да ти дам на драго сърце. Но преди три дни дадох последните си пари на един наскоро овдовял мъж и гладното му дете. Оттогава и аз като теб съм без пари. — Той отново поклатил глава с изражение на умора и съжаление. — Иска ми се обстоятелствата да бяха други, но сега трябва да лягам да спя, а ти да си вървиш.

Старецът не бил много доволен от този отговор, но нещо в гласа на амира го накарало да бъде предпазлив. Той мъчително се изправил на крака и обърнал гръб на огъня.

Преди топлината от огъня на амира да е напуснала тялото му, пристегнал колана си и се приготвил да върви, докато настъпи утрото. Надявал се, че на края на пътя му го очаква по-голям късмет или че поне ще срещне по-добри хора.

И така, той пресякъл центъра на Фаериниел и пътьом забелязал кръг от огромни сиви камъни. Вътре в кръга се виждал слабият отблясък на огън, скрит в дълбоко издълбано огнище. Просякът не усетил никаква миризма на дим и се досетил, че тези хора използват ренелово дърво, което гори трудно и при висока температура, но не пуши и няма мирис.

Тогава видял, че две от едрите форми изобщо не са камъни. Това били фургони. Няколко души били наобиколили къкрещо гърне под слабата светлина на огъня.

Но старецът вече не таял никаква надежда, затова продължил да върви. Почти бил подминал камъните, когато един глас го повикал:

— Хей, ти там! Кой си и защо минаваш покрай нас толкова тихо през нощта?

— Аз съм никой — отвърнал мъжът. — Просто един стар просяк, който върви по пътя си, докато той свърши.

— Защо вървиш, вместо да спреш някъде да поспиш? Тези пътища не са безопасни нощем — казал гласът.

— Нямам легло — признал старецът. — А тази нощ, колкото и да опитвах, не можах да си изпрося или да получа назаем такова.

— Тук има едно легло за теб, ако го искаш. И малко вечеря, ако решиш да я споделиш с нас. Освен това никой не трябва да върви ден и нощ без прекъсване. — Един красив брадат мъж излязъл иззад укритието си между високите сиви камъни, хванал стареца под ръка и го повел към огъня, като се провикнал:

— Тази нощ ще имаме гост!

Сред пътниците настъпило раздвижване. Нощта била безлунна и огънят им бил скрит в дълбокото огнище, та просякът не успял да види много-много какво се случва.

— Защо криете огъня си? — с любопитство попитал той.

— Не всички хора се преизпълнени с любов към нас — въздъхнал неговият домакин. — Гледаме да не се забъркваме в неприятности, за да сме в безопасност. А и тази нощ огънят ни е малък.

— Защо така? — зачудил се просякът. — При толкова много дървета наоколо, не би трябвало да е трудно да се намерят дърпа.

— Ходихме да събираме по-рано — обяснил брадатият мъж. — Но хората ни нарекоха крадци и изстреляха стрели по нас. — Той свил рамене. — Така че се справихме някак си, а пък утре ще му мислим. — Поклатил глава. — Но аз говоря твърде много. Мога ли да ти предложа нещо за пиене, татко?

— Малко вода, ако ви се намира.

— Глупости, ще получиш вино.

Доста време било минало, откакто просякът бил опитвал вино, и само от мисълта за него устата му се напълнила със слюнка. Но той знаел, че виното не е най-подходящата напитка за празния стомах след цял ден ходене, затова отвърнал:

— Много сте любезен, бог да ви благослови. Но водата ми върши работа.

— Тогава пий вода и вино, каквото пожелаеш — усмихнал се мъжът, който го държал за лакътя.

След като изрекъл тези думи, той отвел просяка до бурето им с вода.

Старецът се навел и гребнал един черпак с течността. Когато допрял устни до нея, открил, че тя е студена и сладка, но също така забелязал, че бъчвата е почти празна.